Още като малък ми харесваше Будапеща вечер. Беше първият град, в който уличното осветление беше в топла жълта светлина, а не както у нас – в студена бяла. Безстрашната разходка по тъмно започва сега.
Като всеки град, наводняван от години от западни туристи, Будапеща е излъскана и източноевропейска едновременно.
В подлезите на метрото се лутат бездомни и просяци.
Питието ти в бара може да се окаже прекалено скъпо, ако не си разбрал, че всъщност черпиш и околните момичета от специалния персонал.
Таксито от аерогарата ще ти смъкне три кожи.
А повечето хора в градския транспорт имат измъчения вид на едвам преживели прехода.
В началото на 00-те се шегувахме с едни приятели, които живееха в унгарската столица, че каквото се случва в Будапеща тогава, в България ще стане след пет години.
Оттогава насам темпото в София се е забързало със сигурност.
Или в Будапеща леко е забавило ход.
Мостове, Бастиони на рибари, катедрали, молове, икеи, разширения на метрото, които затварят улици и задръстват трафика за десетилетия…
Забележителностите на Будапеща наистина впечатляват. И нощем светят ярко, освен ако Часът на Земята не ги затъмни.
Вечерната разходка с корабче по Дунав може и да се стори прекалено туристическа на някои.
Но най-бързо поставя нещата в контекст – хълмовете са в Буда, парламентът и равното са в Пеща.
А реката си тече и всичко се променя.