Планини като алпийската част на Стара планина, стопове с камиони, нощни влакове, които пристигат с половин ден закъснение – приключенията в Черна гора (тогава още в комплект със Сърбия) продължават.
След като се оказа, че съм изпуснал единствения за деня микробус (викат му“комби”) от Жабляк за Мойковац в 13 часа, отидох да стопирам на края на града. Беше убийствена жега, а освен това не бях сигурен, че съм усвоил правилния жест, с който по црногорски махаш на наближаващите коли.
Както и да е – на 15-тата минута се качих на един микробус, който ме метна до моста над река Тара. Мостът е чудо на инженерната мисъл, защото пресича каньона на внушителна височина. Строен е в края на 30-те и е бил най-прекият път на фашистите към морето, затова партизаните планирали да го избомбят, ама после нещо беше станало и тц.
До моста има мотел и павилиончето на Тамара, която беше надула яка чалга и си хортуваше с двамата полицаи, които спираха камионите и сериозно им проверяваха документите. Според Тамара след час и нещо имаше рейс за Мойковац. За да убия времето, ходих да снимам моста. Помислих, че ще ми е трудно да стопирам с тия полицаи наблизо и затова се заех да ям.
Когато се оказа, че комби няма да мине в часа, в който Тамара каза, започнах да стопирам и третият поред камион ме качи. Шофьорът, както винаги ме помисли първо за чех, после за словенец, а накрая си му казах, че съм си чист българин.
Към 18 часа, бях на разклона за езерото и националния парк Бьеласица, където е забранено да се разпъват палатки и т.н. Последва бърз ход по асфалт за около час до езерото. Там хората се къпеха, а комарите хапеха. Езерото е като на картина от руски художник – голямо сред смесена гора. Тръгнах на още по-бърз ход да се изнасям в посока връх Црна глава, който е примерно 2139 м, пък Боботов кук е 2523 м. Трябваше да стигна до един катун, където да спя, а на другия ден да кача върха и по “црногорската трансверзала”, което е нещо като Ком-Емине през 4-5 планини, да се спусна в Мойковац и да хвана рейс или влак за Ниш.
Пътеката подсичаше път с ужасно много завои и катереше бясно нагоре. Започна да се мръква, а катунът го нямаше. В някакъв момент стигнах до полянка. В горния й край стоеше семейство с две дъщери. Казах им “Добар вечар!”, наведох се да се оправя обувката и като си вдигнах главата, тях ги нямаше. Не след дълго обаче ги настигнах. Бяха истински! ;-]
Вървяха за катуна и казаха, че има още няколко километра. А вече беше почти тъмно. Извадих верния си диодов челник и засилих крачка. Пътьом се оглеждах за равно място за палатка, но навсякъде беше ужасен склон.
Вървях към голо, зелено било, подобно на алпийската част на Стара планина. В един момент стигнах до широка долина, в дъното на която се чуваха чановете на стада, трактори и т.н. Опънах палатката сред дълбоката трева на една полянка.
От тук до Црна глава се оказаха два и половина часа. Пътят води до билото, но пътеката го подсича. Маркировката нещо се загуби, но посоката беше ясна. Планината има три основни била и няколко по-малки странични. В далечината се виждаха два драматични зъбера, които вероятно планината Комови, изобразена на същата карта, но много по-малка. На един от върховете – Жекова глава – има огромен ретранслатор, чуден ориентир. По билото пъплеха црногорци и събираха боровице – боровинки. Имаше много и добре се нажмуцах.
Отгоре се виждат и две-три езера, които ми харесаха като обем този път – немного големи и красиви. Виждаха се и дълбоки долини, в които местните събираха сено. Црна глава се оказа наистина кръгловат и също като Боботов кук си имаше кутия с тетрадка, в която изкачилите го да си напишат името и да си ударят по един печат с профила на върха. Беше точно по обяд.
Бьеласица е доста по-слабо посещавана от туристи, ако се съди по тетрадката, но пък из самата планина щъкат всякакви селскостопански труженици, които могат да те ориентират. Така или иначе маркираната пътека за Мойковац се оказа маркирана само на картата, но с питане се стига. И така в 16 ч., след като един камион ме взе качи на стоп по асфалта, стигнах в Мойковац. Единственият влак за Ниш, който е сезонен, беше в 23 часа. Извън лятото, закачат директни вагони на по-ранен нощен влак, който отива в Суботица или Нови сад.
Имах разписание на автобусите за Ниш и затова прекосих града и излязох на шосето. В Черна гора автобусите рядко спират на автогарата, а им махаш, и те, ако имат свободни места, спират. Мечтата ми беше да хвана рейс, който пристига малко след полунощ в Ниш, а оттам да хвана единствения влак за София в 4,30 сутринта, защото в неделя няма директен рейс от Ниш за София и да бъда по обед в София.
Всичко това обаче се оказа наистина мечти, защото рейсовете бяха фул. Тъй преседях на шосето няколко часа с напразни надежди. Малко преди 23 часа тръгнах за гарата в другия край на града. В Мойковац течаха летни културни дни и на площада имаше дискотека и пияна местна младеж.
На гарата казаха, че влакът закъснява няколко часа и го чакат към 01,30 ч. Реших пак да се върна на шосето с надеждата да хвана някой от нощните автобуси. Два от тях спряха, за да ми кажат, че нямат места. Върнах се малко преди 01,30 на гарата, за да разбера, че влакът закъснява поне още час и половина. Реших да го чакам.
Към 3 часа дойде някакъв влак. Вътре беше невъобразим гърч. Имаше хиляда души по коридорите. Освен това се оказа, че това е влакът за Нови Сад, а не за Ниш. Тоест това беше два влака преди правилния. Слязох на Бьело поле, познато от трагедията с децата от българския рейс пролетта, за да чакам верния влак.
Никой не знаеше кога ще дойде, а и никой не съобщаваше по високоговорителите кой влак идва или тръгва. Към 5,30 в някаква просъница видях хората, които бяха тръгнали за Ниш, да тичат панически по перона. Влакът беше дошъл. Единственото свободно купе се оказа от вагоните не чак за Ниш, а за гара преди това. Тя обаче беше чак след четири часа.
И тъй пристигнах в Ниш чак в 14 часа в неделя. Оказа се, че има рейс до границата в 16 часа. Докато го чаках, си изхарчих последните динари за алкохол и храна. Ядох най-вкусния српски хамбургер с плескавица.
Рейсът пристигна на границата към 19 часа БГ време. Много бързо се минава пеша сръбската граница с куфарните търговци, но на българската имаше огромна опашка, щото работеше само едно гише за “пешаци”.
От границата до София няма автобус, а само маршрутка до Драгоман, последната от които е към 18,30. После падаш в мазните ръчици на таксита мародери, които искат 25 лева до София. Затова – стоп. На 5-тата минута спря мерцедес, който струваше 3 лева до Драгоман.