Из планините на Анадола 2 – Демирказък

След драматичното изкачване на Ерджиес бавно и полека се подготвихме за прехвърляне към планината Торос/Тавър/Аладаалар и най-високия й връх Демирказък. Най-напред хванахме маршрутка до Кайсери (целият в прах, с псевдокрепостна стена). Оттам с рейс до град Нийде – на около 100 км. По пътя през цялото време се виждаше Ерджиес. В Нийде ни натовариха раниците на покрива на микробуса до Чамардъ и поехме към село Демирказък или по-скоро разклона за него, на около 4 км от целта. В ранния следобед след 10 минути неуспешен стоп поехме пеша по асфалта.

Торос беше истинска планинска верига от бели, стръмни или почти отвесни върхове, които изглеждаха неизкачваеми, ако не си алпинист. По пътя към селото нападнахме ябълкови градини, натежали от сочен плод. Има и ски център – голяма хайтек хижа и бейби влек с дръжки пред нея. Бяхме решили да качим върха от север по долината на една река, но ни казаха, че класическият маршрут е от юг, през мястото за къмпиране до извора Сокулупънар.

Така тръгнахме натам, за да спим. След половин час чухме, че някой ни вика. Скоро до нас дотърча запъхтян чичко. Оказа се, че Торос е национален парк и ни взе по милионче за вход и по още толкова за спане. Пазарихме се, ама без файда 😉

Край извора бяха опънати чешките палатки Хана на дузина студенти от Газиантепския университет. Те бяха качили върха с водач същия ден. С тях беше и израелски младеж, който от седем седмици обикаляше Турция сам. Той подробно ни обясни как се ходи до Демирказък, защото маркировка, освен оскъдни пирамидки, няма. (И на Ерджиес нямаше!)

От всички описания разбрах, че трябва да се завива наляво на всеки разклон. Предупредиха ни, че самият връх е много стръмен и са слезли с въже, макар че са се качили без. Забелязах, че бойният дух на нашата група е видимо поспаднал. Отдадох го на жегата, прахта, лошата хигиена и близкото съжителство с още двама души в малка палатка вече няколко дни.

На другия ден тръгнахме късно – чак след изгрев към 6,30. Пътеката минаваше през тясно ждрело, а след това по разлата долина между върховете. После през ново ждрело, където забихме в грешна посока, но се върнахме безпроблемно в правия път. Накрая почти се стига до порта меду два върха, но не се минава през нея, а се завива наляво по еднокилометров сипей, който те качва от около 2800 м на около 3400 м. Сипеят беше по-стабилен от Ерджиес, но беше досаден и нямаше край.

В един момент излязохме на порта, над която се видя Демирказък. Двама решихме да вървим докъдето е безопасно да се ходи без осигуровка, каквото нямахме. Така стигнахме на около 50 м под върха, откъдето имаше монолитна скала, по която обувките ни не се пързаляха въобще, но само една грешна стъпка и падаш по избор в две отвесни пропасти (едната от които 600-метровата стена на върха) или се търкаляш по друг стръмен склон дълго време. Качихме почти-върха за около 5-6 часа от лагера, а го слязохме за около 2-3.

В ранния следобед си извадихме раниците от пещерата, където ги бяхме скрили и си опънахме палатката във вече празния лагер до извора. Изкъпах се суперимпровизирано на чешмата за втори път. Малко над нашия лагер имаше два лагера за организирани туристи, където дори бяха направили нещо като полянка с истинска свежа трева и държаха мулета за носене на багаж.

Привечер палатката си опъна поредния чех. Двамата му приятели бяха тръгнали към едно от езерата в планината, а той щеше да ги чака в лагера, защото го беше хванало разстройство. Ние изкарахме цялото пътуване без оплаквания. Само станахме страшно черни от слънцето, но се оказа, че половината е било мръсотия. Снимахме и овчаря Мюхзин, който си остави адреса, за да му пратим снимките. Сега ни чакаше Кападокия.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *