Из планините на Анадола 3 – Кападокия

Кападокия съвсем не е планина, но то и Анадола не е много-много намясто в разказите от поредицата „Балкани“. Затова пък след изкачването на Демирказък се спуснахме директно по долината право към ябълковите градини, запасихме се с витамини и поехме към разклона, за да стопираме до разклона за Кападокия. Не щеш ли, докато бяхме на половин километър от разклона, мина маршрутка. Като ни видя, започна да бибитка, но нямахме никакво желание да я гоним. Затова пък тя дойде при нас и ни качи. Това в България нямаше да стане, а иначе сме гостоприемен народ.

От разклона стопирахме и хванахме камион, както се оказа, до съседния град. Раниците си метнахме при репите, които превозваше. По обед стигнахме на прашния площад на Деринкую с нещо като „нарочно-построена-да-прилича-на-едновремешна” църква в нещо като арменски стил. Отдолу беше един от двата най-големи подземни града в Кападокия. (Другият е в Каймаклъ.)

Той беше на осем етажа и се слиза по тесни проходчета и тунелчета. Имал е вентилация и е бил свързан с тунели със съседните села. В наши дни е изкопана само малко част от подземието и е доста впечатляваща, макар че цената от 10 лири за вход беше кофти тръпка. (Де да знам, че журналята влизали без пари, че да пестим по 33% всеки път 😉

В Деринкую огледахме сокакчета около площада сред облаците прах, които вятърът вдигаше, както и продавачите на псевдоперсийски килими, пихме бира за лев и половина половинката (както се оказа, най-евтината въобще) и решихме да стопираме до долината на река Ихлара. Тя трябваше да е зелена (цвят, който малко беше започнал да ми липсва), с дървета, сред които са нацвъкани изоставени скални църкви и манастири.

Оказа се обаче, че чакаме на съвсем селски път, по който минаваше по една кола на 15 минути. За да отидем с рейс до Ихлара, трябваше да минем през областния център Невшехир. Затова решихме да зарежем долината на реката и през Невшехир да отидем в истинската Кападокия – около градчетата Гьореме и Учхисар. Поредният камион ни качи с всичките багажи до областния център, а оттам с маршрутка до Учхисар, където стигнахме привечер.

В центъра на градасе извисява скална крепост, цялата избушена във висока пирамидална скала. Наоколо имаше стотици други, които преди са се използвали за живеене, но в един момент ерозията ги прави опасни за обитаване и лека-полека са ги напускали. Части от скалите са се срутили или изветрили и затова някои от тях представляват нещо като разрез на скално жилище, в което си личат стаи и т.н.

Повечето скали са надвесени над дълбока и плородна тясна долина-ждрело. Купихме си за първи път храна и вода от Турция, а после се забихме в пясъците и си опънахме палатката над долината.

На другия ден решихме да стигнем пеша през формированията из долината и над нея до Гьореме. На пръв поглед това прилича на разходка из нещо по-безумно като гледка и от Мелник. Наместо щяхме да се пребием, защото улеите сред триъгълните скали бяха безумно дълбоки и стръмни. Така че със заобикаляне и екшън се смъкнахме в долината, която ни отведе в Гьореме.

Там туризмът от 80-те години насам беше довел до приличен външен вид, по-малко прах, директни автобуси до Истанбул, бира за по два лева и банкомати. Следобед поехме до музея на открито, който включва няколко скални манастири, изчегъртани в скалите. По едно време манастирите са били толкова много, че местният управник забранил да се строят нови. Обиколихме поне десетина, като този път си спестихме едната такса от 15 лири. Забавното беше, че в скалата църквите са пробити, както са си с апсидите и кубетата, така че като влезеш вътре, изглежда както би изглеждала църква на открито.

Привечер поехме от музея нагоре по билото над долината с идеята да стигнем през ждрелото до село Чувашин. Така попаднахме в складовете на местната “лимонена мафия”, която слага в естествена хладина тонове грейпфрути. Тези, които не се събират в пещерите, ги изхвърлят в околовръст. Миришеше ужасно на разкапваща се органика.

Нещо не бяхме изчислили къде да завием, та се оказахме в покрайнините на село Ортахисар. Решихме да си напазарим храна и вода и да се спуснем в долината над Чувашин. Докато вървяхме към центъра, минахме покрай едно място, където миришеше вкусно на лютеница. Оказа се, че една бабка вари нещо такова. От внучката, която говореше някакъв английски, стана ясно, че това е “аджълъ”, който се бурканира за зимата. За разлика от българската лютеница аджълъто е люто, по-едро смляно, но пак се прави от домати и чушки. Черпиха ни цяла купичка, та затова знам.

След като имахме храна, тръгнахме към долината за Чувашин. Оказа се обаче, че тя природната забележителност Гюллю Дере (Долината в розово) и е най-култовото място да си по залез слънце. По този повод насред шосето за долината имаше будка и вход. В знак на протест кривнахме в лозята зад будката и затърсихме място за палатка, докато залезът багреше пирамидите в розово, но не чак такова, каквото е на всички снимки от Кападокия.

На сутринта в събота се събудих от специфичното шумолене, което издават балоните за летене. И наистина – девет броя ни атакуваха от всички страни. Някои балони се спускаха ниско долу в долината, за да се огледат подробно всички скални жилища, после се движеха из тясното дефиле, а накрая се издигаха. Страшно добри пилоти!

Ние пък минахме през лозята до мястото за гледане на залез, откъдето се спуснахме в Чувашин. То се оказа село с жестоки изоставени скални жилища в единия край и алчни селяни в обитаемата нова част. Хванахме стоп за Гьореме с идеята да хванем нощен автобус за Истанбул. В Гьореме се вихреше традиционния панаир на анадолската кухня. Имаше безплатно овнешко с нахут и овнешко с ориз за всички. Наредих се и на опашка за гьозлеме – тънка кора, в която се слага плънка от кашкавал, магданоз, картофи и люти подправки, загръща се като калцоне и се пече на голяма плоска нагорещена тава.

След като се подухме от първата топла храна за последната седмица, се скрихме на сянка до банкомата на Вакъфбанк. Ядохме неособено яка диня. Привечер замалко да купим една бала ярко червени тениски с бяла звезда и полумесец отпред като на турското знаме, ама решихме, че в Истанбул ще ги има по-хубави и по-евтини – голяма грешка! След 12 часа бяхме пак в Европа.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *