Йонийски скоци от остров на остров

Ще стигнем за по-малко от половин час, обявява капитанът и надува сирената на миниатюрното рибарско корабче. Тръгваме от Паксос за Антипаксос – два от малките гръцки йонийски острови, които са един до друг, както личи от имената им. Не знам дали ще се доберем докъдето трябва с тази шлюпка, но малко преди това отхвърлих предложението да се метна на моторницата с англичани, която обещаваше да ме закара за десет минути.

Отдалечаваме се от пристанището на Гайос – главен град на Паксос, по-големия от двата острова. Дорис и приятелките й са седнали на кърмата и се мъчат да докоснат водата с босите си стъпала, без да изпаднат зад борда. Те живеят в митична вила в Паксос, която така и не ми показват, но всеки ден ходят на плаж на Антипаксос.

Така правят половината от туристите, пристигнали да почиват на големия остров. Другата половина се местят с яхтите си от единия на другия, а след това продължават накъдето им видят очите. „Няма нищо по-хубаво от плажа Вутуми на Антипаксос. Вярно, че е покрит с обли камъни вместо пясък, но никъде другаде няма такъв цвят на водата“, обяснява Дорис на леко цъкащ английски, както повечето гърци.

Мисля най-банално да й подхвърля, че в този момент морето има същия цвят като очите й. Самата истина е!

В този момент обаче тя сочи към тес­нината между Паксос и съседен къс земя, през която трябва да се промуши лодката ни. „Това е частен остров – Могониси. Никога не съм го виждала обитаем. Виж табелата, че акостирането е забранено. Закачена е на бивша църква“, смее се.

Не се разбиваме в теснината между двата острова, а смело продължаваме към Антипаксос. Лодката най-напред спира на плажа Врика – пясък, две таверни, яхти и моторници в морето, още англичани на брега.

Нагоре тръгва пътеката за Вигла, единственото село на острова. Останалото са вили, пръснати из сочно зеления, но бодлив шубрак и ниските дървета на Антипаксос. Пътища на острова няма. Размерите му са такива, че може да го прекосиш за по-малко от час. Всичко, дори водата за пиене, се доставя с лодки от другаде.

От двете страни на пътеката периодично попадам на изоставени мотоциклети. Все едно някой е организирал гробище за кросови мотори, където да почиват в мир след напрегнатия състезателен живот.

Така и не разбирам къде започва и свършва Вигла. Махвам на група албански строители, които градят скромна вила, след което свивам по малка пътечка към морето.

Откривам миниатюрен пясъчен плаж, където няма никой. Освен един гларус. Птица гларус. Крилото й е счупено. Като ме вижда, се опитва да избяга, но не успява да излети. Само се премята през глава, а стъкленото й око ме гледа с целия ужас на света. Опитвам да я заобиколя отдалеч, за да не я притеснявам излишно.

Водата има особен цвят, какъвто май няма никъде другаде по Средиземноморието. Едновременно е и бяла, и синя, и всички нюанси между двете. Вода хамелеон! Шмугвам се на сянка в шубрака и пътечката ме извежда на съседния залив. Това трябва да е Вутуми. Ето ги отново Дорис и приятелките й.

„Казват, че тук прилича на Карибите. Никога не съм ходила там, но сигурно не лъжат“, включва се тя. Наистина – гората стига до плажа, морето отново прелива в необичайни цветове, а недалеч от брега е акостирала флотилия от яхти. Винаги съм си представял, че така изглеждат необитаемите острови. На този плаж на Антипаксос липсват само палмите, а и хората са твърде много за необитаем остров.

Време е рибарската лодка да ни откара обратно на Паксос. Следобед морето се е развълнувало и водата разплисква миницунамита. Този път Дорис и приятелки успяват да докоснат морето със стъпала. Поемаме по друг курс и обикаляме скалните ниши на Паксос. Някои от тях са огромни като катедрали. Можеш да закотвиш в тях яхтата си на сянка.

Стигаме до пристанището на Гайос. Срещу него има малък остров с фар, който създава впечатление, че градчето е изградено на тесен канал с формата на полумесец. На Паксос водата също не достига. Обезсоляват морска. И този остров може да се прекоси пеша, макар и за три часа. За мързеливите се движи автобусче.

Така се озовавам в Лонгос – градчето с най-романтичния залив в Йонийско море, ако се вярва на пътеводителя ми, написан от англичани. В единия край на залива къщите буквално плуват във водата. Докато поглъщам привечерния аперитив, наблюдавам рояците риби в морето пред мен. Кой каза, че предпочита да се излежава пред басейн вместо на брега на морето?!

В другия край на залива тече минерален извор. Както винаги, той лекува всичко, което може да се сетиш. Възрастните лонгозчанки търсят в него изгубената си младост, останалите явно се опитват да отмият спомените.

Един час по пътя и ето ме в Лакка. Градчето е в северния край на Антипаксос и привлича яхтите с табели „Вили за почивка с топла вода“. Могат да се наемат за кратко, когато решиш, че вече не издържаш без твърда земя под краката и дребните луксове на цивилизацията, които 40-метровите плавателни съдове за съжаление не предлагат.

Голямата тайна на Паксос се нарича арката Трипити. Звучи като име на героиня от „Матрицата“. Сигурно затова трудно я откривам. Обикалям маслиновите горички, но те всеки път ме отвеждат на погрешно място на брега. Почти се отчайвам, когато изневиделица изниква поредната група англичани. Били са на правилното място.

Като Трипити сигурно няма друга арка – толкова е висока! Гърбицата й сякаш ще се отчупи всеки момент, но всъщност може да се премине по нея.

Достатъчно Паксос! Време е да хвана бързата екссъветска „комета“ за Корфу. Земя, из която са бродили „Моето семейство и други животни“ на Джералд Даръл – книжката от детските ми години, която ме е карала да мечтая най-силно.

Истина е – маслиновите горички са навсякъде. Заради тях Корфу е по-зелен и от най-безразсъдните очак­вания. Опънатите мрежи събират падащите зрели плодове, а англичани с бъгита се опитват да се самоубият, докато яздят с висока скорост наоколо.

Корфу никога не е бил под турско робство (както и почти всички острови в Йонийско море), уличките на столицата Керкира (както гърците наричат целия остров) могат да те объркат, че си някъде в Италия, самолетите се приземяват буквално в центъра на града, на всеки плаж има най-малкото една таверна, а от източната страна на Корфу се издигат мрачните планини на Албания.

Докато обикалям западния бряг и гледам как слънцето се потапя в морето, не мога да се освободя от чувството, че съм стигнал края на света. Плажът Исос е най-дългата пясъчна ивица, на която съм попадал. Отвъд хрущящите дюни е скрита лагуна, подслонила костенурки и други твари.

Още по на север е миниатюрното плажче Миртиотиса. Отвъд скромния манастир, който почива не само между 12,30 и 15,30 часа, а май през цялото време, са скрити германски нудисти. Още-още по на север е Палеокастрица. Отвъд трите плажа на градчето са скрити високи канари. Докато стоя под тях, усещам, че някак, без да съм го планирал, съм скачал от остров на остров, както обичат да казват англичаните.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *