Събувам сандалите, защото така пише на два-три езика, и започвам да шляпам надолу. Тънката туристическа нишка слиза диагонално по мраморнобелия склон, стига до няколко гьолчета с минерална вода и започва да се плацика и фотографира.

И двата хълма, израснали подковообразно насред равнината, са болезнено бели – като айсберги, които плуват сред сухата, изцедена от слънцето пустош. Неслучайно наричат мястото Памуккале.

Видях го за първи път в едно разписание на турските авиолинии от 1986 и оттогава то е една от детските ми мечти. Мечтите явно се сбъдват понякога.

Научавам на място, че хълмовете на Памуккале са побелели, защото извиращата наблизо минерална вода е с въглероден двуокис, който отлага калция по скалите. Преди години местните предприемачи решили да спечелят колкото се може повече от туристите и построили десетки хотели край скалите. Освен това нагло започнали да пълнят басейните си с минералната вода. В резултат тя обливала склоновете все по-малко, белотата ставала все по-кафява и властите приели закон за опазване на природното чудо.

Сега повечето хотели са срутени, водата мие склоновете всеки ден и те постепенно възвръщат истинския си цвят. Минералната вода е с поносима температура и има два начина да се поплува в нея.

Първият е да се топнеш в басейна на един от малкото оцелели хотели на върха. На дъното му са нахвърляни парчета от древни колони от близкия античен град Хиераполис. Мястото за цамбуркане се рекламира като „свещеният басейн“.

Когато пристигнат българските групи, наоколо зазвучава чалга и само мирисът на кебапчета липсва, за да се почувстваш у дома. Затова се изтягам в басейна на малко хотелче в подножието на хълмовете. Следобед оглеждам набързо и Кърмъзъ су – малкото братче на Памуккале, което на същия принцип отлага съединения, но медни и затова скалите там са в червено.

Преди това обаче се изгубвам между саркофазите край Хиераполис. Градът е бил курорт преди повече от хиляда години, посещавали са го богатите, за да лекуват болежките си във водата. Древното място и прилежащият му гробищен свят едва ли щяха да се превърнат в днешната туристическа атракция без земетресенията, които са ги издигнали на повърхността.

Докато вървя сред разрушените празни гробници, се сещам за онази научнофантастична сага, в която човечеството отдавна е напуснало Земята, за да се разсели край други звезди и е превърнало родната планета в огромен гробищен парк. Хиераполис обаче притежава и амфитеатър, който, макар и не по-голям от пловдивския, ме впечатлява дори повече от огромния си събрат в Ефес. Сигурно защото виждам подобна архитектура в истински древен град за първи път.

В микробуса на път за базовия лагер в Кушадасъ екскурзоводът – ниско чиче, което обича да се изказва по микрофона на сложен английски – черпи с локум. По-напред обаче щедро поръсва ръцете на подопечните си с нещо като одеколон „Олимпийский“ от стъклена бутилка. За да сме свежи и да почувстваме турското гостоприемство, обяснява той.

На следващия ден е време за разходка из Ефес. На древния град е кръстена не само слабата турска бира, но и повечето работилници и ресторанти околовръст. Гледката е впечатляваща въпреки тълпите, които се провират из двете главни плочести улици и обществените сгради, запазили се в различна степен на цялост през вековете.

Почивам си на сянка върху една от седалките с дупка в общата тоалетна на ефеския бардак. Отдолу течала благовонна вода, докато местните мъже решавали важните дела на града преди или след обслужването им от професионални хубавици.

Ефес е бил пристанищен град, макар че после местната река затлачила порта и мястото постепенно западнало. Сега е на шест километра от Бяло море.

Излизам отново на слънце, където някаква лелка развява националния ни флаг и подвиква: „Българската група, не се размотавайте, а вървете след мен.“

Тръгвам в друга посока и пеша през маслинови и портокалови горички стигам до Гротото на седмината спящи. Те били сред първите християни в околността и се криели в скалите. Един ден заспали, а когато се събудили, установили, че са минали десетилетия и новата религия е вече мейнстрийм.

Входът към полупещерата на дългия им сън е залостен с желязна ограда. На нея вярващите закачват бележчици с желанията си. Някои от тях явно са били съвсем отчаяни – използвали са вместо хартия парченца от пазарски торбички.

Отказвам се да посетя къщата, в която е починала Дева Мария, след като прочитам как точно са решили, че това е лобният й дом. Монахиня получила видение как изглежда въпросното място и го описала подробно. Години по-късно западен теолог, преподаващ в близкия град Измир, попаднал на къщата и се сетил, че му е позната отнякъде. Точно така – от описанието на видението. В наши дни папата дори осветил мястото.

Пътешествието ми през маслините продължава към едно от седемте чудеса на света. От Храма на Артемида е останала една-единствена колона. Сглобена е (както повечето колони в археологически находища) от оцелелите парчета на други нейни посестрими.

Откъсвам си подобен на фурма плод от близкото дърво и със сладък вкус в устата спешавам оставащия километър до градчето Селчук. Там хващам маршрутка до Ширинче. Брошурите го рекламират като бивше гръцко село, изоставено през 1922 г. след неуспешния опит на гърците да си върнат териториите с най-ценните антични паметници.

Заселилите се турци изчегъртали очите на светците в двете църкви на селото, но къщите запазили. Ширинче е досущ като пиринската Ковачевица, прочула се с многото заснети там български филми. Разликата е, че тук чардакът е сред кактусите и вместо ракийка пиеш турски чай в стъклени чашки с тънки талии, тип „пясъчен часовник“.

Старото училище също участва в туристическия комерс. Превърнато е в луксозна механа, чийто интериор изглежда като пренесен от Банско. Навсякъде продават сладникаво домашно вино. „Мерхаба, поздравявам местна търговка. Бин булгар. Кач пара шараб?“

Жалките ми напъни да говоря турски са ощастливени с цена на бутилка вино като за „комшу“ – с около милион лири (лев и двайсет) по-малко.  Стоките по пазарите са удивително еднакви, самите места за покупко-продажба на дънки, шамфъстък и батерии са близнаци на Женския пазар в София.

В това се уверявам, докато бродя из сокаците за алъш-вериш на Измир. Не съм дошъл да харча пари, а да намеря най-прекия път до крепостта Кадифекале над града. Построена е по идея на Александър Македонски. Докато ловувал в района, полегнал да почине и решил, че мястото си струва да бъде укрепено.

От върха се вижда как жилищните блокове на Измир пълзят във всички посоки и едва приютяват трите си милиона обитатели. Преминавам покрай възможно най-криминално изглеждащите бордеи на града. В някакъв момент попадам на деца, които упражняват английския си за моя сметка. Разбираме се чудесно.

След това решавам да хапна сладолед. Оказва се, че желаната от мен „дондурма“ се е свършила. Благодаря и понечвам да си тръгна, когато съпругата на собственика на дюкяна ме догонва, за да ми даде шепа фъстъци – нещо като компенсация, че не са могли да ме обслужат.

Тези трогателни жестове ми липсват, когато хващам корабче от Турция за гръцкия остров Самос. Най-близкото разстояние между тях е два километра, но разликите зашеметяват. В Гърция е по-подредено, чисто и ново, но някак липсва онова отношение – повече си турист, по-малко приятел и комшия.

В бюрото за мотопеди под наем в Самос обаче признават българската ми шофьорска книжка и ме пускат да се пребивам по стръмните шосета с хиляди завои на острова. Изкачвам се до манастир, от който се разкрива чудна гледка към отсрещното пусто крайбрежие на турския национален парк „Дилек“.

Отново на турския бряг се сещам за още неслучили се парчета от детската ми мечта – скалните обиталища и манастири на Кападокия заедно с древните скулптури навръх планината Немрут. И тях помня от онова разписание на турските авиолинии. Оставям ги за догодина.