Когато стане дума за пътешествия, имам две групи приятели. И едните, и другите са готови да тръгнат на трек в Каракорум или да обикалят Щатите с каравана. На първите парите все не достигат. За вторите това не е проблем, но с мъка получават свободни дни, които да разнообразят 60-часовата им работна седмица. Затова, когато виждам на всяка втора автобусна спирка обява за екскурзия до Пирот, Суковски и Погановски манастир и Цариброд само за 15 лева и при това с продължителност един ден, веднага разбирам, че ще успея да коалирам двете групи.

Офисът на туристическата агенция се оказва апартамент в източен столичен квартал. Собственичката, г-жа Б., е към 70-годишна наперена лелка, която преди половин век се е подвизавала като екскурзовод на първите групи съветски туристи из София. След като се пенсионирала, решава да организира екскурзии до Западните покрайнини, Беломорска Тракия и Охрид. Г-жа Б. представя еднодневното пътешествие като мистична комбинация от православие, българщина и шопинг-тур и описва програмата с точност до минути.

Автобусът, който е на моя възраст (около трийсетте), тръгва рано сутринта от София. Събрали сме се 40 весели пенсионери и десетина младежи. Г-жа Б. е довела със себе си още две дами, които й помагат в изнасянето на лекциите за местата, през които минаваме.

В Сливница преговаряме патетично сръбско-българската война. За името на Драгоман също изплува история. Поантата се оказва заврян зет от Тракия, женен за красива местна мома. Тъщата му периодично го питала дали му е “драго” в далечното място. В шеги и закачки стигаме Калотина.

Както винаги на браздата се чака три часа, без значение дали пунктът е задръстен от автомобили или не, тоалетните са заключени, сръбските безмитни магазини не работят, а българските приличат на павилиончета за банички на автогарата на средно голям град. Други забавления, докато чакаме, няма, но грее слънце, а и целта на пътешествието ни е близо.

Скоро и последната бариера се вдига и

Вече сме в Сърбия

Първата спирка от екскурзията се оказва битакът на Пирот. Там според г-жа Б. може да си сменим левовете в динари при българските търговци, макар че спокойно можем да пазаруваме и в марки. Предлага да си накупим евтини пластмасови изделия. (На тръгване се оказва, че всяка втора баба се е обзавела с по един син леген.) В началото отказваме да ходим до битака, но ни се налага да минем оттам, защото точно до него е основната забележителност на Пирот – Калето.

Това е малка крепост, която по-скоро прилича на декор от филм за Второто българско царство. Потайните кътчета на Калето са изографисани с патриотични графити и ухаят специфично. От кулата се вижда целият град, разположил се в равнината и по ниския скат над нея. На слизане от крепостта, минаваме по централната улица, където си купуваме бюреци. Те се отличават от коя да е баничка на 30 километра източно от Пирот заради бухналото си тесто, маслото и сиренето. Кой попита за извара?

Личи си, че повечето стоки в пиротските магазини са пренесени дотук от сръчни търговци, пазарували от “Метро-2” в “Люлин”. В едно от дворчетата в центъра възрастен гражданин вари сливовица. “В кой вестник ще ме сложите утре, а”, пита дяволито дядото, като вижда, че го снимаме. Обясняваме му, че сме преди всичко българи, а не новинари и той се успокоява, че няма да го подгонят данъчните. Разприказваме се от кои краища на Сърбия са най-лютите ракии, запомняме само Зайчар.

Час и половина по-късно автобусът е поел към манастирите. Пътят до тях се отделя от шосето от Пирот към границата. Минава се през няколко

Живописни селца

пръснати по хълмовете, точно като в Родопите.

После отляво се вижда Суковският манастир, при който трябва да спрем на връщане. След това се навлиза в ждрелото на река Ерма. Сръбската част на каньона е наистина внушителна, а скалите са високи по 200 метра. Неприятният момент е шосето, прокарано досами бързеите. По него често профучават камиони, които прегазват впечатлението, че си попаднал в мистично място, от което изход няма. Тунелите на пътя са по-скоро половин тунели, защото не са дупки в камъка, а сякаш са изрязани в него и приличат на балкони с навеси над реката.

Теоретично, ако продължим да вървим срещу течението, рано или късно ще стигнем до българското селце Петачинци, което дори е отвъд граничния кльон. Ждрелото на Ерма от българска страна, близо до Трън, обаче далеч не е толкова драматично, колкото от сръбската.

Този следобед обаче няма да стигнем до никъде, защото грохналият ни автобус започва да издава странен стържещ звук. Оказва се, че задното окачване ни е предало и без продължителен ремонт няма начин да се върнем в България. Така, само на 20-ина километра от границата, се чувстваме накрая на света – не е ясно дали ще ни върнат по някакъв начин обратно в родината, телефоните нямат обхват, в джобовете ни се мотаят само дребни марки, вечерта сигурно ще стане страшно студено.

За да прогоним черните мисли, решаваме да продължим пеша до

Погановския манастир

Той се оказва точно на един от завоите на реката. Според надписа на вратата духовната обител е изписана още през 1499, когато се активизират културните центрове Охрид и Костур. Оттук е прочутата Погановска двустранна икона. Тя е пренесена заедно с иконостаса в Народния музей в София през 1919, когато районът е бил още в границите на България. В наши дни иконата се съхранява в криптата на “Св. Александър Невски”.

За ктиторите Константин и Елена не се знае нищо със сигурност. Предполага се, че те са били самостоятелният владетел Константин Драгаш и дъщеря му Елена, византийска императрица и предполагаема внучка на българския цар Иван Александър.

В църквата на манастира ни среща сгърбена бабка и ни сгълчава бързо да си купуваме свещи. След това ни гони да ги запалим навън, за да не почерним иконописите. На открито се набива на очи модерен постер срещу абортите. На него са изобразени плачеща майка, която тъжи за детето си, убито още в утробата є с кука, докторът сатрап, който скоро ще бъде сполетян от божието възмездие, както и бебетата жертви.

Разведряваме се от потискащата агитация с

Разходка из ждрелото на Ерма

И без това г-жа Б. и помощничките й са изчезнали безследно. Има два слуха къде са отишли.

Ние се надяваме на добрия, според който трите дами се опитват да осигурят алтернативен превоз до България. В стил “по стъпките на Алеко Константинов” тръгваме нагоре по шосето. Във фейлетона си “Какво? Швейцария ли?…” преди повече от сто години той описва приключенията на тумба български туристи из района: “Е, как да опиша сега ония колосални порти, образувани от разноцветни скали, в които е прикован моят поглед? Как да опиша фантастичните фигури, които гледам през тия порти? Как да дам понятие за тая райска долина, окръжен с всевъзможни лесисти хълмове? Мога ли да схвана неизчислимите оттенъци в игрите на светлината и цветовете?”

Отговорът се крие в ресторант “Балкан”, разположен отвъд реката точно срещу Погановския манастир. Келнерът направо пита какво ни се яде. Отговаряме с контравъпроса какво предлага. Той обаче ни реконтрира с отговора: “Всичко –

Плескавици, вешалици

агнешко…”. Когато всеки е избрал основно ядене, пак пита: “А каква гарнитура искате?” Отново питаме какво можем да ядем, отново ни изброява. Този път стигаме до крайния вариант – пържени картофи.

Ситуацията се повтаря и с бирата (разредено местно светло), крушовицата (тя пък парфюмирана) и салатите, които биват от домати, от краставици, от чушки, или “мешена”. Предлагаме на келнера следващия път просто да дава менюто, но той отвръща, че българите само гледали цените и нищо не хапвали. Късният обяд ни струва колкото в кой да е софийски ресторант от подобен клас.

Размишленията ни на маса за балканските нрави се прекъсват от виковете на г-жа Б., която ни е намерила алтернативен транспорт – сръбския вариант на 20-годишен “Икарус”. Но ще ни закара до границата. От другата страна трябва да чака български рейс.

Денят обаче е към своя край и затова се налага да пропуснем Суковския манастир. Пътьом виждаме фасадата му, когато автобусът профучава край нея. Това обаче съвсем не означава, че екскурзията е свършила, защото победоносно спираме в центъра на Цариброд, който официално се казва Димитровград. Става ясно, че имаме 20 минути, за да напазаруваме в близкия магазин, държан от представители на българското малцинство. Изпълнени с патриотични шопинг-чувства, бабите се завтичат да пазаруват евтина вегета и кафе. По-младите решаваме да платим своя дълг, като си купим черногорско вино “Вранац”.

Половин час по-късно разбираме какво е да прекосиш българо-сръбската граница пеша. Добрата новина е, че това става доста по-бързо, отколкото ако пътуваш с автобус. На огромния паркинг в ничията земя вече е тъмно като в рог и кипи усилен контрабанден труд. Сънародници, които току -що са напуснали България, тичат към безмитните павилиони, накупуват “Марлборо” по осем долара стека и методично лепят със скоч кутиите под дрехите си. След това ги прекарват обратно в родината.

Когато идва моментът да прекосим нашата митница, опитваме да намерим “зеления коридор”, през който минават хората, които нямат нищо за деклариране. Случайно или не не го откриваме. Обаче не ни и проверяват, защото вече сме станали известни като “екскурзиантите от счупения автобус”.