До Кюстендил с „Дезиро”

„В конски вагон,

подобен на салон,

пътувах аз от София до Лом…

Прощавай София! Прощавай София!…”

Тананикам си тази стара градска песничка, докато чакам да тръгне влака от София за Кюстендил в 7,50 часа. Да, знам, че Кюстендил съвсем не е в посоката на Лом. Но и влакът не е обикновен, защото липсват традиционните купета. Няма да пътувам като Алеко до Желюша с конски вагони, а до Кюстендил с „Дезиро”. Така се казва новата мотриса на БДЖ, която струва 2,5 млн. евро бройката.

В моя случай една след друга са закачени три. От известно време тези влакчета пътуват по „второстепенните неелектрифицирани жп линии”. Ако се вярва на БДЖ, мотрисите са 12 пъти по-икономични от обикновените дизелови влакове и ще се изплатят за десетина години.

Това обаче ще стане, ако те пътуват. Засега моята не помръдва, въпреки че часът на заминаване вече отминава.

Това не ми пречи. Имам си забавление – оглеждам отвътре на какво прилича „новото начало на БДЖ”, както пише на рекламния плакат отсреща. Неслучайно и мотрисата е паркирана на първи коловоз на Централна гара. Тя е лъскава, заоблена и хваща око отдалеч. Стъклата й са тонирани, така че слънцето не припича върху главите на позадрямалите пътници. Работи климатик, а на електронно табло се изписват часът, датата и крайната цел. Седалките са малко спартански и теснички, но пък салонът е чист и нов – две определения, с които години наред не може да опишеш държавните железници.

Средната част на мотрисата е съвсем ниска, само с едно стъпало, което би трябвало да улесни хората с инвалидни колички, майките с деца и, разбира се, пенсионерите. Заедно с учениците и студентите това са най- пътуващите хора във влака за Кюстендил тази сутрин. Аз не съм от тези групи, но тепърва предстои да разбера защо „нормалните хора” отбягват да ползват жп услугите.

В ниското тяло на мотрисата се намира и тоалетната, която – изненада! – разполага с всички налични необходимости: вода, течен сапун, тоалетна хартия и дори целулозни кърпи за ръце. Освен това съдържанието след употреба не се изсипва право на релсите, а се всмуква в резервоар, подобно на самолет. Затова и надписът „Забранено използването по време на престоя на влака в гара” на български, руски, френски и немски е заменен от нещо като „Моля, оставете тоалетната, както сте я намерили” на български, немски и английски.

Кошчетата за боклук са скрити в специална ниша между двете седалки. Докато ги прибираш обратно, капаците им се затварят сами. В средата на салона, по немски обичай, има дори чекмеджета за разделно събиране на смет.

В 8,10 часа, или с двайсет минути закъснение, мотрисата най-после отлепва от гара София. Кондукторът обяснява, че досега сме чакали „отдолу да пристигне друг влак”. Проблемът е, че линията от София до Перник е една и влаковете трябва да се редят по гарите, за да се разминават. В нашия случай обаче се оказа, че трябва и да се изпреварват. В същия момент заедно с моята мотриса е потеглил и тренът от София за Кулата. Интересното е, че до Радомир пътят и на двата влака е един и същ. И какво мислите ми се случва тогава? Участвам в жп състезание.

И така: на първи коловоз – влакът за Кюстендил. На пети коловоз – влакът за Кулата. Вниманиееее! Старт! За да е по-лесно за публиката да наблюдава надпреварата скоро двата влака започват да се движат по съседни коловози. Ето – тренът за Кулата набира преднина, по прозорците му са наскачали пътници, които гледат с радост как бляскавата немска мотриса за Кюстендил изостава. Но не щеш ли, тя ускорява и изпреварва конкуренцията. Пътниците гледат в захлас как двата влака се надгонват, но все още е рано да се определи краен победител. А и средната им скорост е 25 км/ч. Поради тази причина другият влак не се вижда размазано и борбата може да се наблюдава ясно и безпроблемно. Внезапно влакът за Кулата се отдалечава надясно. Нашата мотриса пък спира. Стигнали сме Захарна фабрика.

Както тук, така и на следващите няколко гари престояваме по 10-15 минути. Първоначалното закъснение е объркало графика на нашия влак и се налага да изчакваме всички останали. „Ще си изпушим цигарите до Кюстендил”, тюхка се гражданин на средна възраст пред кондуктора. „Няма страшно, ще наваксаме”, успокоява го железничарят. Мотрисата обаче за никъде не бърза.

В кабината на машиниста се влиза през широка врата от прозрачна пластмаса. Ако човек се вгледа, ще види вътре табелка, на която пише „Максимална скорост – 120 км/ч”. Мотрисата обаче се движи три пъти по-бавно – релсовият път не позволява по-високи скорости. Затова по разписание стотината километра от София до Кюстендил се изминават за малко под от три часа. С автобус е два пъти по-бързо, но и два пъти по-скъпо, ако човек си купи билет за влака за отиване и връщане.

Малко преди Горна Баня мотрисата изведнъж започва да се движи с темпото на пешеходец. От двете й страни се издигат тонове боклуци, поне два пъти по-високи от нея. „Това е ромската махала. Понякога оттук замерват влаковете с камъни и чупят прозорците. Но това се случва и на много други места”, обяснява компетентен чичо. В този момент буквално на сантиметри от ниското стъкло на влака се оказва розовата зурла на прасе. Прозорците на мотрисата не се отварят, така че няма как да усетя външните екзотични миризми.

Малко разочарование ме очаква и на жп спирка Метал. Сега тя е напълно „реновирана”. Новите й цветове са покрили стария надпис „Привет от пернишките металурзи”. Затова пък на Перник – Разпределителна весела компания е извадила маса на перона и пийва въпреки ранния час. Сигурно си разказват и вицове, но няма как да ги чуя през изолираната мотриса.

Малко след 10 часа стигаме до Ал. Димитров. Така пише на гарата. „Десет минути почивка”, обявява бодър глас по радиоуредбата. Пътниците се изсипват на перона. Слънцето припича пролетно. Нивята се зеленеят с онзи сочен цвят, който ще се задържи само още няколко седмици. В близкия мочур гази щъркел. От гнездото на отсрещния стълб се вижда главата и на друг. Идилия!

Половината влак е наизвадил цигари и пафка. Група третокласнички вдигат врява, докато слушат чалга от мобилен телефон. Кондукторът, който е по-изтупан от който и да е друг негов колега, си приказва с началника на гарата. Баба привиква дядото си да се качва на влака, защото вървял бавно и нямало да му стигне времето, ако мотрисата реши да потегли.

Накрая доживяваме този момент – от противоположната страна се задава пътнически влак с два вагона, който с пуфтене спира на „Ал. Димитров”. Пътешествието ни към Кюстендил продължава!

Скоро навлизаме в Земенския пролом. Лежерната скорост и високите прозорци превръщат мотрисата в истински атракционен влак, каквито прекосяват швейцарските Алпи. Наистина в българския пролом няма стръмни върхове, целите в лед и сняг, но пък между два тунела пътникът може да съзре Полско-Скакавишкия водопад. Константин Иречек го определя като най-красивия кът на Балканите. Историкът едва ли е подозирал, че столетие по-късно мястото се очаква да бъде заградено с бетонна стена заради плановете за строителство на мини-ВЕЦ.

След пролома мотрисата излиза в Кюстендилското поле. Баба и дъщеря й са се привели ниско и работят в една от нивичките. Когато виждат влака, се изправят и гледат слисани. Докато преминаваме през Раждавица и Шишковци ни махат дечица.

Движим се успоредно на междуселското шосе и всички лади ни изпреварват, без да се напъват. Скоро обаче те стигат до жп прелез, където бариерата е спусната заради нас. Отминаваме ги гордо– най-добре се смее онзи, който се смее последен. Пристигаме тихомълком на гарата в Кюстендил с около час закъснение.

Черешите още не са узрели, малко им остава. Но какво значение има това. Както е казал мъдрецът, по-интересно е, когато си напът, а не когато пристигаш. На съседния коловоз чака влак, с който може да се продължи за Гюешево. С него трийсетината километра до границата се изминават за час и половина. Двата вагона от композицията пътуват по маршрута четири дни в седмицата.

Някога говореха разпалено, че оттук ще минава влакът за Скопие, стига само македонците да свържат с жп линия столицата си с границата. Когато това се случи, това със сигурност ще бъде едно от най-живописните и протяжни пътувания на Балканите.

Мотрисата бърза да тръгне обратно към София. Замислям се дали някога пак да не поема към някоя от другите дестинации, до които тя стига. Защото пътуването с нея е като постмодерен трип с „Ориент Експрес”. Няма никакво значение кога ще пристигнеш. По-важно е, че гледките през прозорците се сменят и имаш приятна компания.

Е, едно е да пътуваш от Лондон до Истанбул и да рискуваш на борда да се случи убийство в стил Агата Кристи. Друго е да предприемеш спокойна разходка с „Дезиро” от Черквица през Плевен и Левски до Свищов. Или от Пловдив до Пещера и Димитровград. Или от Варна през Добрич до Кардам.

А и колко по-екологично е да се возиш на влак, вместо да гризеш озоновия слой с изгорели газове от автомобили и самолети. Така че огледай се за новата мотриса. Тя минава някъде наблизо и очаква да се повозиш.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *