Една неделя в Неделино

Махалите над Неделино

Настойчивият женски глас упорито иска да завия надясно и да карам към Върлино. Нямам нищо против – стига да бях зад волана на ГАЗ-66 „виетнамка”, защото пътят нататък изглежда като току-що прокопан от булдозер. Освен това наближава полунощ. Друг е въпросът, че ако си гледах табелите, а не слушах джипиеса, трябваше вече да съм стигнал до Неделино по царския път. Обаче сега съм в Припек и единствената ми надежда е, че ако поема на юг, може би ще изляза на асфалта за Златоград.

Орязани дървета

Интересното е, че въпреки късният час напред-назад между селата, паланките и махалите циркулират разни коли и хората се надпреварват да те ориентират. Добре дошли в Родопите!

Ако се вярва на преданията, Неделино е основано от бродещите «мечкари», които обикаляли тази част на страната, гадаели, правели дървени съдове. Май не са ги обичали много – кога ли е имало добро отношение към чергарите?! Най-напред мечкарите опитали да се установят в Старцево, което е на половината път за Златоград, но ги изгонили. Затова те тръгнали нагоре по реката и от двете й страни постепенно се създало Неделино.

Днес почти няма къща, която да не е измазана и белосана – за разлика от ситуацията в много други български градове, което винаги им е придавало силно запуснат вид. Между дворовете по хълмовете местните – православни и помаци – са подслонили кравички, магаренца, някоя и друга домашна животинка. Преди са работили тютюн, в мините и горското. Сега заетостта е много по-ограничена.

Над града се извисяват хълмовете Света Неделя и Свети Илия. Легендата ги определя за брат и сестра, които отказали да приемат исляма и били изгорени на клада. На Гергьовден, който тук наричат Адралез, на Света Неделя правят събор. Той освен всичко друго символизира и началото на лятото. То свършва по Касъм или Димитровден, когато пък идва зимата.

Мюсюлманско гробище

Като стана дума за празници, през септември градът организира фестивал на неделинския двуглас. Описан за първи път от Николай Кауфман, той не се среща никъде другаде в Родопите. Сестри Георгиеви, сестри Чакърови и сестри Хаджиеви са популярните имена в този стил, в който единият глас води, а другият нарежда.

В дъното - Гюмюрджински снежник

През март в Неделино се „мáрти”… Едно време палели много огньове из различните квартали, но сега минават с един голям от хвойнови клонки. Те пукат и разпръскват малки пламъчета, които пречистват хората в началото на новия сезон за работа, гонят от къщата всички животни, които са се крили на топло през зимата и символично призовават за плодородие и хубави неща.

Местните са добри хора и могат да ти дадат ключа за вилата си, която хем се намира близо до града, хем е зад билото, та да се чувстваш накрая на света. От високото на махала Еленка може да се види хребета на Гюмюрджински снежник, отвъд който се плиска Бяло море. С повече късмет може да се съзре и планината на гръцкия остров Самотраки (тя е над 1600 м висока). Българският връх Алада се вижда в противоположната посока без никакво взиране. Крепостта Устра също е налице.

Местните са терасирали всяко стръмно място, за да гледат картофи или малини, орехите също нямат край. Водата от всяко долче е прихваната за напояване. А като спреш да поговориш с хората, те неминуемо те черпят със сладки, дават ти мед от кошери по програма ФАР или пък решават да ти покажат къде държат дивото прасе.

Прасето атакува

Заградили са рехавата горичка под къщите си, а в ниска барачка са подслонили свинята. От време на време пускат ловните гончета, за да ги тренират за близки срещи с голямата зурла. Прасето явно се е примирило с ролята си на боксова круша, защото почти не закача кучетата. Само бяга напред-назад из загражденията, а те – по него.

Ловецът готов да пуца

Най-младото псе, което разбира се, най-малко го е шубе, скача да хапе свинята по крака и скоро вижда какво е да те гонят двете бивни. Квичене, ръмжене, лай, пискливи звуци на уплах и болка огласят района, докато местните стоят с пушки по ръба на оградата. Личи си как веднага биха тръгнали на лов, ако могат. Ръцете ги сърбят. През това време дивото прасе е в стихията си да отмъщава, че го държат за тренировка. Налага се някои от хората в обсега му също да търтят да бягат и дори да се покачат по келявите габъри, за да избегнат сблъсъка с тежкия противник.

Идва време за край на шоуто. Най-опитното гонче успява да подбута свинята обратно в барачката й. А най-младото жалостиво отива при стопанина, сякаш да се оплаче какви поражения е получило в неравната битка. Гражданчетата се чудим доколко са ни по вкуса тия гладиаторски борби, а коментарите на местните включват разпалено размахване на пушки.

Както е казал Чехов, ако в първо действие на сцената се е появила пушка, до края на представлението ще гръмне. Така и става. Сърцето на единия от ловците не издържа да не се разпуца напосоки в гъстака. Това докарва нов хаотичен лай на кучетата, грухтене и ръмжене на прасето и поредните призиви да си тръгваме бързо.

Отрязана къща в центъра на Неделино

Докато се приберем в къщата в махалата над Неделино, пада нощта. Е, няма толкова звезди, колкото когато си далеч от цивилизацията и нейното светлинно замърсяване. Звезди, звезди, звезди, опа – падаща звезда, самолет – ама нещо не мърда, самолет, самолет, колко да е самолет,… но едва ли е НЛО. И освен това е тихо. Толкова тихо, че почваш да се чудиш, това случва ли се, или не се случва.

Но въпреки това огладняваш. В Неделино и околността ще те нагостят с кашница, както тук викат на пататника. Има и клин, и качамак. А ако толкова искаш кафе на пясък, трябва да отидеш до възстановената възрожденска махала на Златоград. После можело да минеш в Гърция през новия пункт и малко по-нататък имало достъпна минерална баня. Съседите пък идват през почивните дни да разгледат, да си купят кожени сувенирчета, да заредят бензин и да измият колата. Въобще всеки си е намерил причината да навести другия.

В търсене на кафе на пясък в Златоград

На следващия ден слънцето отново напича. Тази зима май друго не е било (или просто човек помни само хубавото време). Чудим се накъде да поемем. Като гледаш картата, селцата наоколо звучат все интересно – Върлино, Козарка, Кочани. (Апропо, този край никога не е бил твърде богат и някога се налагало да правят хляб от царевични кочани).

Около Неделино са изградени около дузина „римски” мостове, които по-скоро са средновековни. За тях няма как да не се носят легенди. В единия майсторът вградил сянката на невестата си, защото реката всяка нощ отнасяла построеното. По друг мост пък пашата и еничарите накарали неделинци да минат и като стигнат отсрещния бряг, да кажат приемат ли новата вяра или искат глави да се търкалят.

Естествено из района се носят легенди за скрити съкровища. Когато преди година и нещо, един неделинец отряза едно от старите дървета в имота си, отдолу се разкри дълбока яма. „Манолова дупка”, както стана известна, беше проверена от екип пещерняци. Те разочароваха човека, че долу няма скрито имане, а става дума за съвсем природно карстово образувание, което слиза на 14 м дълбочина.

За връщане от Неделино най-прекият път е през Ардино, където човек може да се отклони за Дяволския мост до Дядовци или до тракийските скални ниши, после може да отметне и Перперикон край Кърджали, а накрая да мине по живописното шосе, което го изкарва право на Асеновград. Джипиесът нека настоява, че най-кратко е през Смолян. На жена за посоки не вярвай, както многозначително твърди един приятел.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Едно мнение по „Една неделя в Неделино

  1. Светозар Любомиров

    Харесвам този материал. Позволявам си да предложа един текст за името на Неделино. Надявам се да бъда полезен.

    За името Мечкарово
    Ако попитате неделинци какво знаят за името на родното им селище, мнозина ще го свържат със съседният на града връх Света Неделя, и това е така. Днешният град носи името на света Неделя. Православният храм в града носи името на същата светица. Това име е сравнително ново и е дадено през ХХ век. А годината е 1934. Ще ви кажат също, че някога, в турско време и дълги години след Освобождението, е Узун дере, което значи „дълго дере“ . И това е вярно. Но щом стане дума за името на селището, може да се чуе, макар и рядко от определен кръг хора, че някога, преди Узун дере, то се е казвало – Мечкарово и във връзка с това име можете да чуете скалъпени истории, че някога дошъл тук мечкар с мечка и така постепенно се населило мястото. Дори се чуват и истории за много мечкари, които се заселили по тези места, защото били прогонени от съседни села,дори се сочи съседното на Неделино село Старцево. Такава версия някой дори е тиражирал в свободната енциклопедия в Интернет Уикипедия, където дори за по-голяма достоверност се цитира, че исторически източници сочат за такова име. Няма цитирани такива „източници“. Интересно какво ли са правели тук мечкарите и мечките им? Дори интелигентни хора съм чувал да казват: „Нашето село е Мечкарово“ и ме убеждават, че старото му име е това, или: „Ние сме си мечкаре“, влагайки в името голяма доза ирония, основаваща се на нещастието на селището от това, че не най-подходящите хора са го управлявали и роболепието на населението пред тях. Малцина знаят, че по време на робството, за да се изрази пренебрежително отношение към българите мюсюлмани , към названието помак се добавяло и едно „ай“, което на турски значи „мечка“, с което изразявали грубостта и недодялаността на тези хора. Както за християни, така и за турци, заради планинската изолираност и верската упоритост на това население, са изглеждали по-малокултурни и по-диви и са се отнасяли към тях презрително и подигравателно, изразявайки по този начин представата си за несръчност, грубост, непохватност, лакомия, липса на вкус. В същото време по този начин турците искат да демонстрират превъзходството си и презрението към тях. Подобни прозвища те използват към мюсюлманите и поради упоритото им защитаване на родния език и нежеланието да научат и говорят на турски език. Такова прозвище е „дилсъзин“, което в говора на Неделино се произнася „динсизин“, т.е. безезичен, невладеещ турски. Наистина нашите деди и прадеди единствено са могли да броят по турски и да използват ежедневните поздрави като „мераба“, „селям алейкум“ . Има запазено и друго подобно прозвище – „ерум-динли“, което в говора се произнася „еруменли“ / миллетЬ/. Чувал съм много стари хора да казват: „Не сме еруменли миллеть“, без да могат да ми обяснят какво точно означава това. Така назовавали живеещите по р. Арда, по мнението на академик Михаил Арнаудов, със значение на полуверници, безверници /виж студията му „Родопските помаци“/. Остатъци от този позорен спомен ще е съхраненото в народното съзнание обръщение към „безверниците“ – мечкари /от помак+ай, мечка/.
    Без да полемизирам с когото и да е, ще кажа, че до сега няма открити никакви данни, че селището се е казвало Мечкарово. Позволявам си да изразя мнението си по този въпрос, за да не се спекулира с името Мечкарово. Подобно свободно именуване не е в интерес на селището, нито пък на този, който именува. Преди години възложиха на един пловдивчанин да напише история на Неделино и той беше постъпил по същия начин. Разбрал, че има местност Чуката и пише, че има род Чукови, има местност Ливачини и беше написал, че има род Ливачеви , така беше измислил родове Шаргови, Друмови, Дъскови, Крайналиеви, Тръпникатеви, Кипрови, Шумаратеви и т. н. Добре, че подобно писание не излезе на бял свят с толкова досадни грешки, макар и в останалата си част книгата да имаше своите достойнства.
    За краеведи е ясно, че всяка легенда има своето оправдание в народната култура, но за легендите с името Мечкарово, вероятно основанието е презрителното отношение на турците към българите мюсюлмани. Вероятно и по-интелигентните хора използват това прозвище като самоирония, което някои възприемат буквално. Като общо название на селището, освен Неделино и Узун дере, не е имало друго име. Отделните квартали имат свои имена, в които може да се подири, тракийско влияние, което мнение споделих в книгата си „Неделинският двуглас“.
    Забележка: Възможно е турските думи да не са записани точно, защото се произнасят различно от различните хора, поради това, че не знаят правилното произношение на турски език.
    Светозар Любомиров

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *