Река Лебница

Има едно място в България, което местните жители наричат простичко „Югозапада”. То не съвпада по размери с долната лява една шеста от страната. Ако се вярва на географите там се намира по-голямата част от нашите планини. Съвсем друг е въпросът, че самите учени не успяват да уточнят с колко точно такива разполага родината. Бройката се движи между 37 и 40.

За някои спорът дали Лешниковска планина е част от Еловишка, или е самостоятелна, може и да е загуба на време, но това е важно, ако си решил да обиколиш всичките планини. Добрата новина е, че някои от тях са с размерите на градски квартал и всяка една е по своему красива и интересна, особено през пролетта.

Малешевска планина

Много от тях са на границата със Сърбия и Македония. Допреди 2007 г. човек можеше да се разхожда из тях, без да срещне жива душа в този силно обезлюден край. В наши дни планинките са външна граница на Европейския съюз, а това е сериозна работа, затова – ако не друг – може да срещнете граничари. Те ще проверят документите ви, ще си запишат номера на колата ви, а ако сте на по-малко от 300 метра от държавната граница могат да ви съставят акт за нарушение на Закона за МВР или да се разминете с полицейско предупреждение никога повече да не стъпвате в райони, където никой не ви е разрешил да припарвате.

Показателен е злощастният опит на група приятели, тръгнали да помагат на българската херпетология, която изучава влечугите и земноводните. Докато проверявали за нови видове в планината Огражден, западно от Сандански, внезапно чули: „Стойте! Обградени сте!”

Докато разберат какво става, били избутани в близката река, където се наложило да стоят във вода до коленете, а граничарите насочвали към тях оръжия и се опитвали да разберат откъде е пристигнала „тази група нелегални”. Историята продължава с разходка на 8 човека с джип до Петрич, писане на обяснения, показване на официални писма от уважавана научна институция, че наистина се търсят влечуги, и последващо връщане с джип обратно до мястото на първата среща.

Подобен малшанс имат и друга група приятели, тръгнали да катерят Огреяк – първенецът на Влахина планина. До него се стига от село Сушица, където списание „Нашънъл джеографик” снима интересен фоторепортаж през 60-те години. В наши дни пътешествениците оставят колата на мегдана и смело тръгват към върха.

Местните хора, приучени дълги години да пазят зорко държавната граница от бегълци, немедленно уведомяват гранична полиция за съмнителните субекти. Джипът й тръгва от чак Кюстендил и предотвратява опита за изкачване на броени метри от заветния връх.

Истината е, че посещението на граничните планини е възможно и напълно законно. Няколко седмици предварително трябва да се изпрати искане за разрешение за посещение на граничния район до Гранична полиция с подробности за деня, маршрута и „участниците в прехода”.

Като хора, които няма желание да се сблъсква очи в очи с властта, решаваме да тръгнем по планините на Югозапада, като посетим свободните части от Малешевска планина. Между Кресна и Сандански се намира Струмяни. Оттам започва шосе за село Игралище. Идеята е да се спуснем до долината на река Лебница, която географите оценяват като „една от най-чистите в България”.

Малък Стоунхендж

Местните решават, че сме банда иманяри, когато на мегдана питаме за посоката. Спускаме се през изкуствена борова гора, минаваме покрай подредени ниви, изкачваме се без път и посока и излизаме на височинка. Откриваме огромен долмен, чието предназначение остава неясно, но прилича на малък Стоунхендж.

От другата страна на склона шуми дълбока долина. Това трябва да е каньонът на река Лебница! Спускаме се надолу през шубрака и попадаме на желязна порта по средата на козя пътека. Отгоре пише „Новия Йерусалим”.

Синята боя изглежда стара, но след малко излизаме на широко пасище, където е построен малък параклис и скромна барачка. Човек с дълга брада майстори нещо. Поглежда ни с видимо недоверие. Историята му е интересна.

Новият Йерусалим

В средата на 90-те остава без работа, появяват се семейни проблеми. Един ден, както се разхожда на това място, се разразява буря. Изведнъж чува оглушителен тътен и му се явява Богородица. Човекът решава да построи храм и да се отдаде на отшелничество.

Пожелаваме му само хубави неща и поемаме по обратния път, който ни е посочил. Изкачваме се по стръмния склон през странно окастрени дъбчета, сякаш някой е решил да използва клоните им за огрев.

Когато се връщаме при колата в центъра на Игралище, откриваме, че някой е нарисувал знака за долар върху прашния ни преден капак. Един от местните се завърта около нас и започва да ни разпитва. Накрая загубва търпение и казва: „Слушай, бате, дай ми металотърсача. Ще те заведа на едно място, откъдето излиза огън, а после ще делим наполовина. Съгласен ли си?” Проблемът е, че нямаме металотърсач, въпреки че мини вулканът, за който разправя игралищенецът, привлича вниманието.

Продължаваме нагоре по шосето покрай река Лебница. Асфалтът свършва, а малко по-късно стигаме до село Никудин. Усещането, че сме накрай света, започва да се обажда все по-силно. Разпъваме палатката на огромна поляна край реката.

Гледаме звездите, които светят като малки прожектори. Заспиваме бързо, защото водата шуми замайващо. На следващия ден се добираме до село Добри лаки, където изненадваме всички, защото се появяваме от грешната страна. Отгоре на това возилото ни не е нито джип, нито москвич дванайсетак, нито дори жигула. Спускаме се надолу към Струмяни, като спираме няколко пъти, за да съзерцаваме Пирин. Обвит е в облаци и мъгли, изглежда сивосин и непрогледен. Горда планина!

Резерват Тисата

Обратният път минава през Кресненското дефиле, а там някъде са Хладките бани. Тръгва се по отклонението за Ощава, но след Стара Кресна се следи табелата надясно в дерето и ето ги спа сградите.

Температурата на водата е приятните 38 градуса и, ако се вярва на надписите, помага на опорно-двигателния апарат и нервната система. Мястото е популярно сред рафтаджиите, които напролет се пускат по ледената вода на Струма, а на връщане се напарват в баните.

Гьолче в Малешевска

Поляната встрани понякога се пълни с палатки и лагерни огньове. На половин час са Горещите бани, където температурата на водата е вече над 60 градуса, затова минералната вода се смесва със студена изворна. Някои смятат, че името Ощава идва заради врялата вода, която може да свали кожата. Други търсят връзка с турския и превеждат името като „добър климат”. Хладките бани наистина вършат чудеса, макар че са отдалечени на стотина години от модерния спа туризъм. Най-малкото пречистват душата от прахоляка и потта.

Обратно на главния път ни се изпречва табелата на резерват „Тисата” – най-голямото естествено находище на дървовидна хвойна не само в България, но и в цяла Европа. Река Струма го дели на две части – едната е в подножието на Малешевската планина, а другата – на Пирин. Това е мястото с най-голям брой и най-висок процент животинки със средиземноморски произход в България. Влизането в резервата е забранено, но който получи достъп, може да види останките на крепост, надвиснала над дефилето.

Дотук добре – отмятаме Малешевска от списъка с БГ планините и си заплюваме Ерулска и Чудинска.