Местата като Иракли изчезват постепенно от година на година.
Вече не може да се гмуркаш на Райския залив под Созопол, да вадиш миди и да ги печеш на тенекия до големия камък на плажа. После да хрупаш песъчинките, защото морето е било по-бурно, и някой да те кани на коняк по залез слънце на скалите отсреща. Не можеш да усещаш и вибрациите от дискотеките в Созопол, които нощем доплуват от другия край на залива.
И на „Градина“ вече май не е същото, защото излиза, че най-важното е да сложиш огромната тента на първа линия. На „Смокиня“ и „Каваците“ водата е пак толкова прозрачна, че да виждаш щипалките, които те накацват, ако се задържиш повече от половин минута, без да се движиш. Но гледките към строежите на Боджака показват вероятно предпоследното синьо лято на това място.
Затова, когато ме канят на дълъг уикенд на Иракли, първо се зарадвам, а после започвам да се чудя какво ли ще открия там. През юни преди две години плажът беше пуст, огромен, безкраен, гората – буйна, морето – тава. За да се приготвя отдалеч за евентуален шок, минавам първо през Созопол, за да се видя с приятели.
(Знам, че пътят за Иракли съвсем не е оттам, но късното лято е и затова – да дообиколиш местата, които ще видиш отново чак догодина.) Докато търся моите хора, виждам два делфина да си играят в залива между новия и стария град. Ето това е вече изненада!
На Иракли разбирам, че разширяват пътчето, което се отклонява от шосето Бургас – Варна. След това един SUV ме качва на стоп, без дори да съм вдигал ръка, и ме закарва до брега. Ура, плажът е същият!
По него са се изкорубили дузини палатки. Моите хора пият мента със спрайт на единственото кръчме. Наблюдават опитите на един татко от масата да накара петгодишната си дъщеричка да отиде да му купи бира. Някакъв негов френд си играе с куклата на детето. Прави я на алпинист, който се катери по крака на масата. Куклата протяга ръка за финалното изкачване на платото между бутилките и чашите, когато се изпуска и пада по глава в пропастта. (Разбирай – между сандалите и джапанките на пода.) Кукловодът катерач издава поредица хрипливи, предсмъртни стонове. Някак си тази развръзка принуждава детето да се вслуша в настоятелните напътствия на татко и да му купи бира.
На съседната маса група младежи си приказват на испански. Имат си две кучета, порода „малко магаренце“. Те периодично забърсват по един плесник с опашките си на околно стоящите. На бара стои съвсем млада двойка английски посетители на Слънчев бряг, преднамерено попаднали в района. Обясняват им, че „пътейтос кост дис“, следвано от изписване на сумата върху екрана на „елката“.
Добрата новина е, че месоядните мушици от плажа са се изпокрили някъде. Морето е топло, колкото никога по това време преди. Спомням си как преди двайсетина години майка ми и баща ми ме бяха завели на Иракли за друг дълъг уикенд – около 9 септември.
По онова време климатът разиграваше следната сценка. В някоя от последните седмици на август или началото на септември валеше неотклонно няколко дни. След това официално настъпваше циганското лято. Въздухът беше топъл, но не горещ. Водата беше приятна, но съвсем не супа. Понеже ние попаднахме на Иракли след дъждовния период, вечер наставаше кучи студ, докато цялото семейство спеше в колата. (Невероятно е колко много място се отваря, когато спуснеш облегалките на предните седалки на ЗАЗ-968.)
В наши дни дъждовете отминаха още в началото на август и морето на Иракли все още сгрява като рибена чорба, а слънцето ръфа гърбовете на неразумните, които странят от чадърената сянка. Затова пък нощите са все тъй студени. Това ми обясняват, когато слънцето пикира зад изоставените бадемови плантации на платото над плажа.
Отиваме на лов за дърва за лагерния огън. Първото изпитание е табелата точно там, където гората стига до пясъка. „Моля, не се**те на пътеката!“ е изписала нечия ръка със заплашителни печатни букви. „Явно всички следват указанието, защото по пътеката май само пи**ят“, хили се един приятел, докато катерим нагорнището.
Хигиенно чиста или не, гората е подслонила още няколко дузини палатки и три-четири софийски паркинга коли. По стар български обичай местообиталищата на палаткарите са оградени с тънки сезалови въженца, за да отблъскват навлеците. Или поне да им намекват, че ходенето из гората през нощта може да доведе до непринудено рязане на глави. (Сигурно са заимствали идеята от онзи роман на Труман Капоти.)
Огромните количества живи същества на Иракли през лятото са довели до ограничена по размери екологична катастрофа – най-близкият дървен материал е на поне 15 минути пеша от плажа. Двама младежи са изпаднали в голямо отчаяние, защото са паркирали корсата си още по-надалеч и методично я тъпчат с дърва. Липсва им само кучето, което да тича край каручката и да лае по крайпътните натрапници.
Моите хора обаче знаят по-близко място със сух клонак. За да стигнем до него, прекосяваме изоставен бивак с примитивен навес. Освен десетлитровите бутилки с вода обитателите му са зарязали и бутилка с физиологичен разтвор, в чиято гумена тапа е забита полупълна спринцовка. Не искам и да си помисля за себеразрушителните действия, които са се разигравали в района.
Почти по тъмно припалваме огъня. Като нас правят и всички наоколо. Пейзажът илюстрира начина, по който в Скандинавия отбелязват празника на един от светците навръх най-дългия ден на годината. Никой обаче не прескача пламъците. Хората по плажа седят и си говорят. Дори китари не се чуват.
От Несебър пристига една позната. Носи още мента и спрайт, както и картофи за печене. Цяло лято работата й е да обикаля Черноморието, Рилския манастир и дори Арбанаси и да снима с видеокамера излетите на бабите германки, които почиват на Слънчев бряг.
През деня нашата позната е запечатвала „пиратско нападение“. Разходката по море започва като невинен пикник на другия край на залива. На връщане обаче две лодки се засичат. И в двете има баби чужденки, и двете групи са отишли уж на съвсем обикновено хапване и пийване.
Екскурзоводите обаче обясняват на туристите, че в другата лодка има пирати, „които ще се опитат да ни нападнат и е жизненоважно да ги вземем на абордаж още преди да са ни връхлетели“. Ето така се организира морска битка. Ето така кротките лелки грабват водните бомби, приготвени от екипажа, и се втурват на бой последен.
Нашата позната обаче все не може да се вреди да снима бабите по време на сафарито с джипове до нос Емине, на около час и нещо пеша от Иракли. Това е крайната точка на българския елемент от международния планинарски маршрут Е-4.
Хардкор пешаците хвърлят в морето камъчето, което са взели в началото на трека преди 3-4 седмици от връх Ком и са носили през цялата Стара планина. Покрай тях баби германки пък се возят на уазки кабриолети и снимат кравите, които пладнуват в изоставения Емонски манастир.
На другия ден пък ние се топваме в морето за последно това лято и натъпкваме колата с раници, палатки и чували. Пъплим с автовърволицата към София. Докато ядем доматена салата в Стара Загора, си мечтаем как някога до морето ще стига магистрала, а на Иракли никой няма да се сети да построи апартаментчета за англичани.