Тишина и спокойствие, хладни сенки и извори. Много часове, в които да се замислиш за смисъла на живота, вселената и всичко останало. На пръв поглед това трябва да се случва на поклонника, тръгнал да обикаля българските манастири. Наяве обаче ситуацията е по-различна.
В по-големите и леснодостъпни обители тишината и спокойствието се изпаряват през почивните дни, когато е време за кръщенета и сватби. Освен това, дори да поиска, пилигримът трудно може да намери точно онова място, познато от “Под манастирската лоза”, за да побъбри с божиите служители.
За да се стигне до наистина уединените обители, са необходими или здрави обувки и желание, или УАЗ-ката на някой приятел. При всички случаи е важно да се носи и картата на българските манастири. Според нея в страната има точно 161, макар че от някои са останали само развалини, които се откриват трудно.
Най-много са пръснати около Велико Търново и София. По-близките до бога места около столицата съвсем не се изчерпват с Драгалевския манастир, станал особено популярен след сватбата на Мина Костова, нито пък с Дървенишкия, който се крие в горичка край блоковете на “Младост 2”.
Кремиковският манастир “Св. Георги Победоносец”
е добро начало за обиколка на обителите северно от големия град. Той е разположен в полите на Стара планина, но кубето на черквата му блести отдалеч. От пейките на двора се разкрива цялото Софийско поле, а телевизионната кула на Копитото се пада право на юг. На картата е отбелязан с червено, което означава, че е действащ женски.
Старата манастирска църква “Св.Георгий” все още се възстановява, но дори сега на южната стена в нишата личи изписаният внушителен образ на патрона й, яхнал бял кон и забил копие в змея. На десетина минути пеша е рушащият се паметник в чест на втория знаменосец на Ботевата чета, който се укрива в светата обител до момента, в който по стар български обичай пада жертва на предателство.
На картата някои от светите обители в Искърското дефиле и близката околност са означени като недействащи. При Подгумерския, Курилския и Искрецкия това е така, защото те са превърнати в клиники – къде за психични заболявания, къде за белодробни. Затова първата спирка на начинаещия пилигрим е чак
Осеновлашкият манастир “Седемте престола”
До него се стига по разбитото асфалтово отклонение от Зверино, на около час път от София през дефилето. Манастирчето е разположено на поляна край река Габровница и е обградено от всички страни със зелени хълмове.
Първото впечатление на поклонника е, че се намира вдън гора тилилейска. Ако го няма ромонът на реката, пътешественикът е убеден, че може да чуе шума от мигването на собствените си клепки. Насред тези възвишени мисли обаче се изсипва тумба роднини с коли и микробус, които ще кръщават четиригодишно момченце. След ритуала се наизваждат бохчи и започват приготовленията за паметен пикник, с който се отпразнува важното събитие.
Иначе манастирът е известен и като “Св. Богородица”, а седемте престола са всъщност толкова на брой параклиси, които като джобове опасват черквата на светата обител. Под купола й виси дървеният полилей “Хоро”, разделен на 15 части, а манастирското клепало е на повече от двеста години. През манастира минават и няколко маркирани пътеки, по които любителите на екстремните изкачвания могат да покорят главното било на Балкана.
Пилигримите с автомобили обаче продължават покрай река Искър, за да стигнат до
Черепишкия манастир “Успение Богородично”
Отклонението за него се спуска вляво от шосето за Мездра. Легендата разказва, че обителта е свързана със средновековния Коритен град, съществувал в близката местност Ритлите.
Днешното си име манастирът получил от белеещите се кости на загиналите воини… останали след епична битка на цар Иван Шишман с османлиите в края на ХIV век. В “История славянобългарска” Паисий Хилендарски е отбелязал, че обновител на манастира е самият Пимен Зографски.
По-късно Софроний Врачански на два пъти идвал да дири убежище, но не намирал никого, защото монасите се криели из пещерите в околните скали. Техните алпинистки подвизи може да последва и съвременният поклонник, като опита да се изкачи до най-внушителния скит в района. Скитът е параклис в скалата, до който се вие стръмна стълба със заоблени хлъзгави стъпала.
Първият ден от пилигримското пътуване благополучно завършва в
Чекотинския манастир “Св. архангел Михаил”
Той се намира в село Калугерово, до което се стига през Ботевград, а после следват нагъсто срещащите се табели. В “борческите” романи на Христо Калчев Чекотинският манастир е превърнат в база за мафията. Наплашените поклонници първоначално приемат тази художествена измислица за чиста монета, защото обителта е оградена от непристъпен дувар, зад който са паркирани скъпи автомобили.
Оказва се обаче, в Чекотинския се развива нещо като манастирски туризъм. Благодарение на оправния игумен Генадий четириетажната жилищна част на обителта вече прилича на частен хотел с 30 стаи, които зимата се отопляват на газ.
На двора каре чичовци играе карти, докато две млади майки се занимават с пакостливата си челяд. Дворът изглежда твърде спретнат, но занемарената манастирска черква ще се възстановява тепърва. Въпреки латиноамериканските контрасти Чекотинският манастир е приятно място за прекарване на вечерта.
Още един горчив довод в полза на идеята, че светите обители могат да са прекрасен източник на църковни приходи, предоставя на следващия ден
Гложенският манастир “Св. Георги Победоносец”
До него се стига през Ябланица и село Малък извор. Сградата е разположена на отвесна скала и от равнината прилича на нещо средно между декор за фентъзи филм и манастира Шаолин.
Легендата гласи, че манастирът е основан през Второто българско царство от руския княз Георги Глож. Преследван от татарите, той се преселва по тези места с разрешение на Иван Асен II и построява манастира. Впоследствие обаче обителта запада и е възстановена отново чак през миналия век.
В Гложенския официално се подвизава само един монах и може би това е причината манастирът да е твърде комерсиализиран. Поклонникът няма да чуе историята на обителта, ако не направи дарение. Стриктно се спазва и наредбата да се плаща таксата за снимки.
Неприятните действия на търговците в храма се компенсират от гледките. В ясни дни на север се вижда Дунав. На юг обаче никога не се забелязва Бяло море, защото най-напред се изпречва билото на Стара планина.
Новозапалените по пилигримството приключват деня с бърз набег до закътаната Етрополска обител “Света Троица”. За останалите остава откритието, че Рилският манастир съвсем не е единственото място, което си струва да видиш, за да чуеш как клепалото бие, чешмите шуртят, а мислите за живота, вселената и всичко останало идват, без да ги каниш.
Няколко неща трябва да се знаят, за да прекарате безпроблемно времето си по манастирите. Добре е да имате приличен външен вид. Късите панталони (дори да сте мъж) могат да станат причина да не ви допуснат до по-затънтените и консервативни манастири. Все пак ще ви заемат по-прилични дрехи, с които да успеете да запалите свещ в църквата.
По решение на Светия синод на Българската православна църква правенето на снимки с фотоапарат струва 5 лева, а с видеокамера – 15 лева. Ценоразписът се спазва стриктно само на някои места, но е добре да попитате, преди да щракате, за да не си навлечете справедливия гняв на божиите служители.
В повечето манастири има пристройки или отделни сгради, в които да се подслонят поклонниците, и все повече обители използват тази възможност за допълнителен доход. Твърде възможно е, ако човек посещава повече от два-три манастира на ден, да му дойде множко и да реши да се откаже завинаги от подобни пътешествия.
Това се отнася с особена сила за манастирите в Северна България, където архитектурата и дърворезбата са дело на едни и същи майстори и иконописци, тъй че чувството за безкрайна повторяемост става все по-натрапчиво.