Нямаме никаква идея къде сме. Човекът от бензиностанцията на Бяла може би е бил прав, когато ни каза, че дотам не може да стигнем по това време и с тази голяма и ниска кола.

Наближава два и половина сутринта, а единственото сигурно нещо, с което седмината в купето разполагаме, е черно-бял лист, отпечатан от Google Maps. На него много ясно личи пътят, който води до Карадере. От ресторанта в северния край на Бяла трябва да се тръгне през лозята, после да се завие вляво, после вдясно и накрая надолу, към морето.

На практика обаче сме някъде сред пустошта. „Дано не завали, докато сме тук, защото няма излизане“, мъдро отбелязва един от приятелите. Наистина черният път, по който пъплим, е глинест и като нищо би се превърнал в хлъзгава, мазна пързалка, ако му се даде възможност.

Изведнъж от долния край на пътя се задава светлина. Когато ни вижда, угасва. Най-вероятно е автомобил, но защо ли не иска да ни приближи, за да го попитаме за правилната посока?! Продължаваме бавно напред. Застигаме група рокери, които се опитват да звънят по мобилните си телефони. „Едни приятели са на Карадере, обаче не знаем как да стигнем дотам. Няма и обхват“, уведомява ни един от мотористите, преди да поведе хората си нагоре към платото, където има покритие със сигурност.

Продължаваме надолу и стигаме поредния разклон, където трябва да хвърляме чоп накъде да завием. Този път тръгваме надясно, защото някъде в тази посока трябва да е морето. Търсим дълъг-дълъг плаж.

Карадере е едно от „последните останали места“, където може да опънеш палатка и да прекараш няколко дни без бетон, шезлонги, шумотевица и суета. Или поне досега е било така. От няколко години се носят слухове, че земите са изкупени и е въпрос на време безкрайната пясъчна ивица от Бяла до Шкорпиловци да се застрои с хотели и да се свърже с крайморска магистрала.

Тогава пред колата изскача млад човек, който е опънал антената на мобифона си и броди в търсене на покритие. „Да сте виждали едни рокери“, пита той. Отговаряме му с въпрос: „А това ли е Карадере?“ Бинго – намерихме го! Разпъваме палатките.

Няма да вали и затова ще караме без горните им покривала. Така хем си на сигурно място, неуловим за комари и буболечки, хем може да гледаш през мрежата на покрива на палатката как по напълно черното небе падат звезди. От един момент нататък вече не ми остават желания за казване – не мога да догоня бройката на прелитащите метеорити.

На сутринта откриваме къде се намираме всъщност. По плажа и в горичките над него са опънати палатки, тенти, плувни дюшеци, столчета, масички… Вода край Карадере има на две места. Едното е горе на платото, малко встрани от бадема с къщичката, където се събират трите пътя.

За да се стигне до другото, трябва да се отиде в северния край на плажа, където е самият Карабурун (Черни нос). Точно на това място в морето опитва да се влее малка рекичка. Край нея са бараките и фургоните на рибарите. Ако се тръгне нагоре по течението, се достига до изворчето.

Ние обаче сме решили да сме модерни робинзоновци. Носим храна и вода за целия уикенд. Заравяме бирата и останалия алкохол в пясъка точно на брега, за да го охлажда морето. Приливът непрекъснато изравя бутилките и се опитва да ги отнесе навътре. Затова назначаваме най-жадните за постови, които отговарят с живота си за опазването на шишетата. Когато по обед става отвратително горещо, се укриваме в сянката на гората.

Някой е построил малко бунгало точно над плажа и дори е сковал масички и пейки под буковете. Отгоре се вижда целият плаж, който гъмжи от народ повече от всякога, защото е уикенд и от Варна са дошли съботните тълпи. Някои ловят риба с въдици от брега. Други се крият от малките мушички в нещо като клетка от противокомарна мрежа. Трети обикалят гората в търсене на съчки за огъня на плажа вечерта. Четвърти са открили гигантски дънери, изхвърлени от морето край Карабурун, и сега се опитват да ги изтеглят до своя лагер, завързани за по-лесно за гумена лодка. Пети се гмуркат с шнорхел и маска в преследване на миди и попчета. Шести се излежават под чадърите и дегустират наличните течности с невинното обяснение, че трябва да бъдат изпити, преди да са се стоплили от слънцето.

Съвсем бавно, както става, когато дните са дълги, слънцето започва да пада от другата страна на хълмовете и гората. Плажът изведнъж потъва в сянка, а после постепенно е залят от непрогледен мрак, защото новолунието е в разгара си.

Запалваме огъня. Гледаме в пламъците, мислим за нещо си и бавно отпиваме. Звездите продължават да падат с учестен ритъм, като за последно. Вечерта е топла и задушна, както през последните години става само в две-три седмици на лятото.

„За нощното къпане трябва тиха нощ“, ако се вярва на Ар И Ем. Значи е настъпил идеалният момент. Абсолютно тъмно е, бризът въобще не повява. Докато размахваш ръце, разпръскваш хиляди фосфоресциращи молюски. Усещането е като за жар-птица, която се учи да плува. Всеки тласък на ръцете принуждава морето да свети с тайнствени отблясъци, а отгоре падат звезди.

За поредна нощ чувалът с метеорите се е продънил и се изсипва отвисоко. Светлинките в морето и в небето обаче са толкова слаби и така бързо изчезват, че започвам да си мисля, че всъщност си ги измислям, за да не е толкова черна нощта.

На брега нещо също свети, макар и съвсем слабо – никой не се грижи за огъня и той аха да угасне. За да разпалим отново пламъка, слагаме дебел дънер, който открихме в гората. И тогава се разиграва сцена от реалния филм на ужасите „Нападението на мравките убийци“.

Оказва се, че в стъблото са намерили убежище гигантски мравки воини. Секунди преди дървото да се запали, от всяка негова тресчица започват да излизат мравки. Скоро хаотичното им движение придобива висока организираност. Животинките щъкат навсякъде. Сред тях се забелязват и четири мравки царици.

Бързо изваждаме дънера от огъня и го посипваме внимателно с пясък, за да спре да гори. Тъмнината отново покрива нашето парче от плажа. Вече не се виждат пълчищата воини, които са загубили укритието си, но усещането, че са някъде из краката ни и са милиони, води със себе си хладни тръпки. На бегом се евакуираме към палатките, затваряме ципове и на светлината на челниците внимателно проверяваме дали по пода няма мравчовци. Спасени сме.

Слънцето напича Карадере още в седем без нещо сутринта. Това е най-неприятният момент от спането на плажа – грейне ли, веднага става нетърпимо горещо за сън. Измъкваме се на пясъка, вече чист от среднощните насекоми, и се скриваме зад палатките на сянка. Това е първият ден от остатъка на лятото.