Ти си градско чедо – любител на природата. Като такъв трескаво преравяш списъка от места, които си искал да посетиш, но все нещо те е спирало. Отмяташ вече обиколените места – Мелник, Ковачевица и Лещен, и освен Жеравна излиза, че ти е останало само Боженци. Чувал си от приятели, че наемат цяла къща там и купонясват в безкрайни уикенди. При това, без да им се налага да изкарат после месеца на хляб и вода.
Предбалканското селце се е сгушило сред гористите хълмове почти в центъра на България. Реално спрямо София то не е по-далеч от подобните нему селца за масови забавления, но пък е по-близо за хората от другите краища на родината.
Затова не е изненадващо, че в Боженци колите с табели, започващи със С, са по-малко от тези от Варна, Велико Търново и (най-вече) Русе. Фокусът с регистрационните номера се набива на очи заради характеристиките на пътя дотам.
Ако идваш от столицата, той се отклонява малко преди Габрово, скоро се стеснява колкото за една кола и започва да се вие по начин, който позволява да видиш дали собствената ти табела отзад си е на мястото. Внезапно след един завой се появява огромен старовремски хан на мегдана на село, което в началото приемаш за Боженци.
Обаче бъркаш. Това е хотел-ресторантът “Фенерите” в село Кметовци. Сградата е масивна и мамеща на пръв поглед, но не успява да те изкуши да влезеш вътре. Просто си представяш, че си тръгнал за китно село със симпатични къщички с чардаци, калдъръмени улички, чемшири, здравец и черги, провесени на слънце преди зимата.
Най-накрая стигаш. Оставяш колата на малкия асфалтов площад пред портата на Боженци и влизаш вътре. Любопитното е, че селцето се води музей и дори има нещо като павилионче, откъдето преди време трябваше да си купиш билет, за да те пуснат вътре. Днес не ти се налага да плащаш.
Теоретично не можеш и да нахълташ с кола из селото. Вярно, мнозина го правят, но ти не искаш да си като тях. Първо, защото улиците могат да бъдат обиколени в спокоен ход за час. И второ, защото изглежда неприлично да се провираш из разсеяните посетители на Боженци, които за никъде не бързат в съботния ден.
Днес тук официално живеят 38 души. Легендата разправя, че селото било основано от болярката Божана. Тя напуснала Търново с децата си, когато престолният град бил превзет от турците през 1393. Освен на селото тя е оставила името си и на минаващата оттук река – Божанка.
Не става ясно дали местните не кръщават и децата си масово Божидар, но това няма значение. Селцето е обявено за архитектурен резерват преди почти 40 години, затова стотината възрожденски къщи, скупчени по хълмовете, не трябва в никакъв случай да бъдат променяни отвън.
Днес почти всеки чардак е механа. И под почти всеки покрив може да намериш подслон. Къщите стърчат иззад яки каменни стобори, а размерите на някои дворове въпреки по принцип наклонения терен, позволяват да се учиш на конна езда. Стените така белеят на слънцето, та започваш да се чудиш дали селцето не се скрива напълно в снега през зимата.
Когато Боженци е било преди всичко музей, в селото е имало ковачница, кожарска работилница, свещарница. Този уикенд са отворени магазинчето за сувенири и дървените капаци на дюкяна за ножове. Пищяща тълпа дечурлига, доведена на еднодневна екскурзия от учителките си, се нахвърля с настървение да похарчи парите си за джобни ножчета.
Ако все пак искаш да разгледаш автентична къща отвътре, питаш местните за домовете на Дончо Попа и баба Райна. Може и да не ги намериш отворени, но нищо не пречи да опиташ.
Впрочем много от къщите са построени преди повече от 150 години, затова и се нуждаят от сериозен ремонт. Не е чудно, че на поне три от тях са закачени обяви, че се продават. Заедно с двора една от по-съборените постройки може да смени притежателя си срещу 30 хиляди долара. Офертата явно не е впечатлила особено потенциалните купувачи, защото е почти пожълтяла.
Иначе есента в Боженци е съвсем тих. Тук сякаш и птиците, и щурците, и потоците са по-смълчани. Дори камбаната на църквата “Пророк Илия” не се обажда и като поклонник успяваш да влезеш само в двора, но не и в самия храм. Стари градски песни и традиционна народна музика нахлуват сред тишината, когато се окажеш край някоя механа.
Манджите на Боженци са кръстени особено. В началото мислиш, че никога досега не си хапвал нещо като тях. После се сещаш, че си в габровския край, където всяка дума е казана на майтап. Касапската наденица се оказва карначе, навито като змия в цялата чиния. Лелка с бяла престилка сръчно го препича на дървени въглища на камината пред теб.
Не само ти обаче се облизваш – наоколо бродят охранени котараци, които първо ти се умилкват, а после пробват същия номер и при готвачката. Тя обаче не им обръща внимание, затова писаните те атакуват отново с мъркане.
Докато чакаш, пристига жетварската ти чорба. Тя се оказва най-обикновен таратор. Съвсем нямат късмет сътрапезниците ти, които са си поръчали габровския вариант на студената супа. На тях им се налага да хапват таратор без кисело мляко.
“А аз си мислех, че на това му викат студентска чорба”, засмиват се спътниците ти, докато гонят настърганите краставици из купичките си. Впоследствие се оказва, че сервитьорът ги е предупредил за изненадата, но те са приели думите му за шега. Е, сега им се налага да сърбат чорбата, която сами са надробили с поръчката.
Традиционният специалитет на Боженци се оказва бялото сладко. Предлагат ти го пред всяка къща в пластмасова или стъклена чашка. Кой знае защо обаче вкусът му не е като онова, което баба ти поднасяше на гостенките си преди години, заедно със задължителната чаша вода.
От солените пикантерии на Боженци най-авангардно звучи къпаната сланина, но тя не е най-доброто мезе в топъл есенен ден. Тук-таме се опитват да те омаят с домашно вино, макар някак да не приемаш, че е възможно местните еликсири наистина да ги бива. Въпреки това се набива в очи как около фасадата на почти всяка къща, дори най-порутената, са се увили асми с рехави чепки твърдо и червено грозде. Но то хич не става за ядене.
Покрай лозите Боженци ти заприличва на Мелник. Вярно, няма ги жълтите пирамиди, архитектурата е балканджийска, но образът те преследва като призрак. А има и сливова ракия. И за нея казват, че е домашна.
За разнообразие изкачваш и източното, и западното нагорнище на селото. Последната къща от едната страна носи надпис, че тук е живял герой от Априлското въстание. От другата страна излизаш на поляна, която напук на сушавия месец е покрита цялата с гъби сърнели. Големи, бели, с шапки на кафяви петна, кухо пънче и пръстенче в горния му край, тези гъби са страшно вкусни запечени с масълце, а и нямат никакви опасни двойници.
Въпреки това овцете и козите, които боженски чобанин е подкарал през треволяка, предпочитат да се нахвърлят на някакъв друг вид диворастящи, които ти сам не познаваш. От високото плочестите покриви на боженските къщи почти се сливат и за момент ти се струва, че можеш да тръгнеш да прескачаш от един на друг и така да прекосиш цялото село.
От другата страна на поляната през гората започва да се вие черен път. Табелка на туристическия съюз сочи, че до Трявна са само два часа ходене. Редовните планинари обясняват, че маршрутът не е тежък и през повечето време е относително равен.
Друга ламаринена стрелка в центъра на селото сочи към тревясала пътечка, която се изкачва стръмно нагоре към най-последните къщи по склона. “Бузлуджа – 10 часа”, пише на табелката. Един приятел обяснява, че е идвал в Боженци и преди, и е сто процента сигурен, че на това място имало друга стрелка. Тя сочела посоката към село Торба лъжи.
“Като малки играехме на бесеница и оттам научих името на това село, макар че никога не съм знаел къде всъщност се намира”, допълва той. После се оказва, че табелката за Торба лъжи си е на мястото – просто върху нея е поставена онази другата – за Бузлуджа. Къде точно е Торба лъжи, си остава мистерия.
Като във всяко село, превърнато в клопка за градски туристи, и в Боженци местата за отсядане са кръстени на фамилиите, живели в тях поколения наред: Парлапановата, Капитановата, Караславовата, Джелеповата къща. В басейните край някои от пансионите може да се плацикаш в правилния сезон, други крият безценната зимна изненада – сауната.
Цените на нощувките падат, ако останеш за повече от 3-4 дни, а по принцип започват от около 10 лева на легло, за да стигнат до притеснителни стойности. Въпреки че отвън изглеждат възрожденски, отвътре стаите са си съвсем хотелски.
Ако компанията е голяма, стопаните са съгласни да отстъпят цялата къща за уикенда. Цената излиза колкото в дом с хазяи. Но поне си сигурен, че няма да те гледат злобно, ако влизаш с обувки, нито ще се оплакват от шума след 22 часа. Наемането за Коледа и Нова година вече е започнало.