Чучул камък по тъмно

Менхирът край село Овчарово е един от най-странните камъни, на които съм попадал. Посещението му по залез слънце допълнително придава неочаквано, магическо усещане.

Както на всяко друго място в Родопите и Сакар, най-напред се набиват на очи няколкото табели, сложени от различни проекти за регионално развитие, които те уведомяват едно и също нещо за забележителността, но са финансирани от програма ФАР, от различни масонски организации и от регионални европари.

Според всички тях това е единственият менхир в България и Балканите. Странната арабскозвучаща дума всъщност идвала от бретонския диалект на френския и значела „висок камък“ („мен“ – „камък“; „хир“ – „висок“).

Това не е точно така. Още през 1901 г. изследователят Г. Бончев стига до харманлийското село Овчарово в Западен Сакар, на няколко километра от пътя за Тополовград, за да установи, че в района е имало два менхира. По-големият (виж го пак на снимката) е коничен и наричан от местните Чучул камък.

Мегалитът е висок около 2,2 метра и е забит в земята откъм дебелия си край с диаметър около метър. Древните траки са го направили нарочно да прилича на това, което мръсното подсъзнание ви подсказва.

През ранножелязната епоха (ХII – VI в. пр. н. е.) местните така са празнували култа си към плодородието и вечно обновяващата се природа. Естествено те са извършвали и подобаващи ритуали около мегалитния паметник.

След години, та чак до средата на ХХ в. край Чучул камък са провеждали народен събор.

Освен менхири траките са се занимавали още с крепости‚ долмени‚ скални гробници‚ ниши и кромлехи. Човек може да прекара седмици, бродейки из района като сущий Индиана Джоунс.