Българска зимна премиера на планините в Сардиния ;-)

Кой да подозира, че на италианския остров Сардиния има ски писти, че в някои от селата бродят „мамутонес“, които приличат на българските кукери, че може да спиш на палатка в центъра на малък град сред блеещи овце или пък да гледаш фасадите, изрисувани с картинки на животни и хора, като истински…

През зимата на 2005 г. летях до Алгеро, в най-северозападния край на Сардиния. Това е чартърно летище, на което кацнахме по залез, след като самолетът направи двойна фльонга над острова и града, та се видяха скали, отвесни брегове и крепостните стени. Оказа се, че има удобен автобус, свързан с полета, който да ме закара до Нуоро – областен център в средата на Сардиния, недалеч от планините Монти ди Дженардженту и Супрамонте, както и от залива Оросеи, който е уж сред най-живописните.

Сардиния е италиански остров, но се води автономен район. Тук-таме във вътрешността говорят странен език, а Алгеро дълго време е била каталунска провинция и се оправят и с испанския. Изводът е, че се разбирахме чудесно с моя испански.

В Нуоро пристигнах около 20 часа вечерта в сряда. Градът е с големината на Смолян, разположен е по няколко хълма и е между двете основни планини на Сардиния. Разпънах си палатката на един от хълмовете.

На сутринта тя беше правила опити да замръзва, но неуспешни. А и бях спал като къпан, тъй че едва ли е било страшно студено. Станах много рано, за да хвана първия автобус за Фони – градче в самата планина Дженардженту. То се оказа малко и разхвърляно, а автобусите бяха пълни с ученици, които непрекъснато даваха вид, че отиват на училище в съседното село. Повечето фасади на Фони са изрисувани с картини на хора и животни, които отдалеч създават впечатлението, че виждаш истински хора. Забавни стобори!

Във Фони поех по шосето на юг, като пътьом стопирах. Идеята беше да извървя 15-ината километра до долната станция на единствения ски влек на Сардиния. Той е опънат по протежението на върха Брунку Спина, който е първият на основното било на Дженардженту. Предпоследният връх в другия края е Пунта Ла Мармора (1833 м), най-висок на Сардиния. Билото обаче няма големи разлики във височината – Брунку Спина е 1829 м. Дженардженту означава «Сребърна порта», което иде да покаже, че е единственото място на Сардиния, където пада сняг.

Не след дълго хванах стоп. Един чичо, който отиваше до съседно село, ме метна до последния разклон за Брунку Спина. Оттам по асфалта до влека оставаха към 7 км. Още като слязох обаче, видях, че положението не е хич розово. Две седмици преди това Сардиния беше преживяла най-сериозните си снеговалежи от много време насам. Дженардженту беше отрупан със сняг. По по-ниските части си личеше, че не е особено дълбок, но нагоре положението не изглеждаше хич добро. Пътят за влека беше разчистван и се вървеше лесно.

По едно време минах покрай една чешма, където по стар български обичай бяха спрели две коли и хората наливаха планинската вода в туби. След още два километра утъпканото от снегорина се оказа периодично засипано от преспи сняг. На две места преспите бяха по-високи от мен. След още два километра снегоринът беше спрял и обърнал. Шосето нататък беше зарито под метър сняг. Снегът обаче беше твърд, печеше слънце, времето беше тихо и аз си казах, че ако не друго, поне ще стигна до лифта и ще кача Брунку Спина, ако не смогна за Пунта ла Мармора.

На около километър преди лифта, който вече се виждаше, имаше отклонение за «агритуризмо». Това е италианският вариант на стаи под наем, в действащи ферми. Казах си, че и да окъснея много, поне ще има къде да спя.

По обед стигнах до долната станция на лифта «котва», пригодена впоследствие за «паничка», модел като този на Черни връх, от края на 60-те. Естествено той не работеше, нямаше жива душа, а снегът беше повече от метър на някои места и съвсем оглозган от вятъра до скалите отдолу на други. Впечатляващата ски зона има и уебсайт.

Наплюсках се като прасе и ентусиазиран, че за първи път от Нова година най-накрая газя сняг, тръгнах под влека нагоре. За около час качих Брунку Спина. Горе вилнееше лют вятър, а билото се беше ширнало до мнооооого надалеч. В дъното се виждаше кръстът, забит отгоре на Мармора.

Беше един часа следобед. Сметнах, че ще се мръкне към 6 и че има около час от долната станция до «агритуризмото». Това ми даваше около два часа до най-високия връх в едната посока. Лятото разстоянието се минава за час и половина според написаното в интернет. Първоначалната идея беше след това да сляза в село Десуло, където има  много евтини хотелчета и ранен автобус за Нуоро на другия ден. Обаче реших да пробвам вариант с отиване до Мармора и връщане по същия път.

Снегът по билото беше фирнован и се вървеше лесно. Обувките ми бяха бетон, слънцето печеше, а вятърът нямаше значение, защото си бях нахлупил ИРА-джийската «балаклава» на главата.

Билото обаче съвсем не беше равно – имаше стръмни спускания и качвания. На едно място подсякох потенциален лавинарник. На друго се набухах в камънака на Брунку не-знам-си-кой, което е най-алпийският връх от цялото било, макар и от най-ниските.

В далечината се виждаха каменистите върхове на Супрамонте, които въпреки че са по 1200 м, изглеждат прилично на фона на равното под тях.

За час и половина стигнах до Мармора. Ентусиазиран успях и да се върна за толкова. Малко преди 5 следобед бяха на долната станция на влека, когато видях, че някакъв човек отрива ратрака от снега и се опитва да го припали.

След малко видях, че снегоринът е стигнал до скизоната, а покрай него и няколко джипа. Двама души ме питаха дали съм ходил на Брунку Спина, а аз веднага се изхвалих, че съм стигнал чак до Пунта ла Мармора.

Малко по-надолу едно Ланча опитваше да обърне на платното, широко колкото един снегорин. Човекът ме викна да се качвам и ме смъкна до Фони. Обясни, че обикновено имало сняг за ски по един месец в годината, макар че през 2003-та се задържал от Коледа до Великден.

Във Фони се оказа, че съм изпуснал последния рейс за Нуоро. Имах сериозна нужда да спя не на палатка тази вечер, защото бях вир вода от пот и цялото търчане по баира и исках да се изкъпя. В първия хотел във Фони, който ми попадна пред очите, ми поискаха 80 евро. Във втория – 50, но предлагаха вечеря и закуска. Третият, който беше описан в пътеводителя като най-приличен, не работеше точно тази седмица.

Реших да стопирам до Нуоро, макар че вече се стъмваше. Обаче за късмет спря един пикап. Човекът много се зарадва, че съм българин, а още повече се зарадва като разбра, че не съм дошъл в Италия, за да работя на черно, а за обиколя красотите на Сардиния. Показа ми съседното село, известно със своите «мамутонес», нещо като кукери, които на някои празници обикалят селото и танцуват.

По тъмно стигнах до Нуоро, само за да разбера, че двата хотели, описани в пътеводителя ми също не работят през зимата. Така попаднах на третия. Там ми поискаха отново 50 евро, което беше половината от наличните ми пари. С невинна усмивка, скрила цялата горест на света, попитах дали нямат и някакви по-обикновени стаи. Човекът смъкна на 45 и си стиснахме ръцете .

На сутринта сух, нахранен и наспан, поех с автобус за Кала Гононе – малко село на брега на морето, до което преди 10 години се е стигало само с лодка. След това построяват тунел през билото до съседния град и сега селцето се беше разраснало колосално – стотици вили, яхтено пристанище, хотели и други чудеса. Нищо не работеше, защото беше извън сезона, но температурата беше 15-ина градуса, направо пролет. Само дето не миришеше на цъфнали овошки, но очевидно няма пълно щастие през февруари.

От Кала Гононе се хваща лодка, която минава през закътания сред отвесните канари пясъчен плаж Кала Луна и след това стига до Грото Буе Марина – пещера на брега на морето, пълна с разни образувания. По тия места доскоро се живели и разни тюленоподобни животни, но заради туристите са избягали.

Зимата обаче нямаше никакви лодки, затова се наложи да стигна до Кала Луна по маркираната пътека, която се движеше по ръба на скалите над морето, а периодично се спускаше надолу към разривите между две канари.

Кала Луна не беше чак толкова романтично място, защото бяха избухали огромна кръчма в единия край, но плажът беше в края на драматичен каньон на река, която се вливаше в морето.

Привечер се върнах в Кала Гононе, за да хвана автобус за Нуоро, защото оттам на следващия ден трябваше да пътувам 120-те км на север към Алгеро и Сасари и да ловя самолет в късния следобед. На спирката в селото попаднах на една лелка, която много ми се зарадва, че съм чужденче и ме почерпи с традиционни сардински бисквити, които бяха твърди и покрити с още по-твърдо сладко нещо отгоре, но иначе вкусни.

По тъмно в Нуоро не успях да си разпъна палатката на хълма отпреди две вечери, защото там духаше силен вятър точно откъм откритата страна. Затова се скатах в «екологичния парк» на Нуоро – изкуствено засадена гора на хълм почти в центъра на града. От единия край имаше стадион, а от другия – блееха овце, заградени с каменен дувар.

Беше ясно, че времето върви към разваляне, затова опънах добре еднослойката, заковах я с колчетата и сладко заспах. Посред нощ се събудих, защото някой драпаше през дувара на овцете. През прозорчето на палатката се видя, че е някакъв човечец, който загледа палатката, но после си продължи по пътя. Това е един от проблемите на къмпирането в центъра на Смолян ;-] Приготвих си 8-сантиметровия швейцарски нож за всеки случай, но не се наложи да коля нежелани гости, а и Нуоро ми беше направило впечатлението на спокойно провинциално градче.

Цяла нощ валя като из ведро. На сутринта си сгънах багажа в палатката, а нея най-накрая и хванах първия автобус за Сасари. Това е вторият по големина град на острова, който, за разлика от столицата Каляри, не се намира на морето, а на около 30 км навътре.

Автобусът обаче за по напряко мина през хиляди селца из провинцията и ме закара в Сасари около 10 часа. Беше събота сутрин. Хората бяха излезли на пазар. Симпатично италианско градче. Може да нямаше нищо в него, но имаше огромна пиаца, обзаведена с паметник на любимия крал Виторио Емануеле, засукал хитро мустак. Имаше и затънтени малки сокакчета около крепостна стена отпреди векове, както и чешма-шадраван, на която преди години сасарските девойки перяли и пеели.

Аз пък хапнах сардински сандвич с кашкавал и луканка, запечен по подобие на пица, напазарувах червено вино и типични варива и вече доста уморен се качих на рейса за Алгеро.

Това се оказа едно от най-симпатичните градчета, в които съм бил. На брега на морето, с крепостна стена с няколко кули, малки площадчета и улички и много ученици и германски туристи. Докато се огледам за нещо за хапване, стана 2 следобед, всичко затвори освен един супермаркет. Купих си сардински хляб и традиционно сирене, което се оказа, произведено в Германия от “най-свежите баварски млека”. Но как вкусно беше!

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *