Маратонът около Трите върха в Йоркшър дейлс

Долините на Йоркшър ми сториха много примамлива планинка в средата на март 2005 г., като си купих билета за влак. (В Англия всичко трябва да се планира седмици по-рано, защото иначе цените на транспорта са убийствени.) Трябваше да обиколя Трите върха – Пен-и-Гент (694 m), Уърнсайд (736 m) и Ингълбъръ (723 m) . Идеята е да го направиш за по-малко от 12 часа. Бегачите свършват за 2,5 часа. Мен ми отне около 10, но пък вървях в два различни дни. Бях на изходния пункт чак в 14 часа, след като пътувах до Лийдс с почти празен рейс за стотинки, а после с влак.

Влакът е много забавен, защото минава по инженерно най-сложната линия в Англия, строена по време на късното турско робство в България, за да свърже Лондон с Шотландия. Маргарет Тачър замалко да я закрие през 1980-те години, но не успява заради протести. Най-голямата забележителност е виадуктът Рибълхед през една от долините, който изглежда впечатляващо за викторианската инженерна мисъл.

Около тоя мост се въртеше и маршрутът. Накратко походих здраво, газих сняг, а също кал до кръста. Замалко да потъна в блато, прикрито като планински храсти, но успях да извадя крака си от така оформилата се дупка секунди, преди да почне да се пълни с вода и тиня.

Първия ден качих първия връх, едва пролазих през една буйна река, широка 20 метра, без брод, понеже англичаните смятат, че планината трябва да си стои, както си е, и кви са тия маркировки и къде си тръгнал без карта 1:10 000 и компас, нямаш работа тук. Ще ги пратя по западната БГ граница да се оправят, като много знаят.

Времето беше облачно, но стабилно. Заваля чак на края на първия ден, когато стигнах до страноприемницата край една от гарите. На полянката отзад може да се къмпира, защото вътре нямаше места заради голяма група рокери. Междувременно обаче заваля и хич не ми се щеше да спя в еднослойка, като знам колко път ме чака на другия ден. Затова се подслоних в чакалнята на гарата. Подобно на всички други по тази линия тя е възстановена в цялата си викторианска прелест от ж.п. ентусиастите, които са се борили с Желязната Маги да не закрива линията. Вътре имаше дори калориферче.

Към 21 часа, след като беше минал и последният влак, си опънах чувалчето на пейките и блажено си заспах. Час по-късно в чакалнята нахлу някъв жепеец с фенер. Аз му казах: «Добър вечер! Нали не е проблем да изчакам сутрешния влак тук!» – все пак имах билет за отиване и връщане до Лийдс. Човекът не очакваше да го дебна вътре и си изкара акъла. Трябваше да го гоня по перона и да му викам: «Нема се пуашиш, копеуе!»

На сутринта грееше слънце – за пръв път на британска планина ми се случва такова чудо. На бърза ръка качих и втория връх. Пътьом минах покрай землянките на строителите на ж.п. линията, които сега са парк на открито, а на времето са били колония, пълна с алкохолици и сифилитици. Все пак строителството е отнело 20-ина години.

На втория връх – Уърнсайд, известен като „покрива на Йоркшър“ – духаше безумен вятър. До него се стигаше през потоци от кал и тиня. Пътят за третия, най-брутален, връх – Ингълбъръ, минаваше през долина с кротко селце и кръчма. Казвам брутален, защото се извисяваше като трапец с отвесни стени над долината, въпреки смешните си 700 и няколко метра. Тук обаче бяха постлали плочи по тресавищата, щото пътеката била популярна и ерозирала. По този повод изпреварих две групи от по десетина англичани и по зашеметяващи стъпала, които удряха в носа, ако не внимаваш, докато вървиш нагоре, качих и третата планинка.

Горе духаше здраво, но на върха имаше нещо като каменна стена с форма на кръст, в чиито гънки можеш да се скриеш от вятъра. Защото все някоя гънка не се пада откъм ветровитата страна. Бързо слязох от билото до селото, от което бях тръгнал предния ден. Там за пореден път открих, че повечето британски мобилни оператори нямат никакъв обхват на село.

Колкото до Лийдс, той се оказа приятен град, с напълно пешеходен център със същите магазини, които ги има на абсолютно всяка главна улица на Острова. Има и гъзарски апартаменти покрай каналите и е родина на бирата «Тетли». Изпих една от тия в странен пъб. Вътре имаше само 4-5 маси, не свиреше музика. Хората стояха и си говореха шепнешком. Все пак «Джон Смитс» е по-добър ейл от «Тетли», който от своя страна е по-як от «Ландън Прайд» – тоя киселоч.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *