Приключение до покрива на Атлантика

Въодушевени хора с карнавални костюми пият и пеят на автогарата на Пуерто де ла Круз. Повечето са местни младежи, но се виждат и две австрийски лелки, облечени съответно като Пепеляшка и като Пристанищна Любимка на Моряка На Възраст Около 50-те. Тече седмицата на карнавалите. Всички чакаме автобус. Тях ще ги отведе до някой съседен град, защото фиестите са разпределени по места, дни и часове. Мен ще закара максимално близо до вулкана Тейде.

Попаднах на Тенерифе от пуста любознателност. Все си мислех, че най-високият връх в Испания е Ането в Пиринеите. Защо иначе непрекъснато го споменават в кръстословиците. Според пътеводителя Trekking in Spain правилният отговор е Пико дел Тейде – неизгаснал вулкан на остров Тенерифе, който не е избухвал от над сто години. Тейде е висок 3717,98 м.

Тенерифе е най-големият от шестте Канарски острови. Той се намира в Атлантическия океан, не особено далеч от Африка, горе-долу срещу границата на Мароко и Западна Сахара. Тенерифе е подложен на вечна пролет поради специфичното си разположение и непрекъснатите североизточни ветрове. Затова горната част на острова е страшно влажна, докато южната, която е от другата страна на вулкана, е суха. През зимата температурата рядко пада под 20 градуса, а през лятото си стои около 25.

Никога не бях стъпвал на Канарите, но пък те са част от неизличимите ми детски спомени. И всичко заради една картичка. Когато баща ми завършва електроинженерство, го пращат в казармата. В един момент обаче се оказва, че не достигат електричари на българските бази. Тези огромни хладилни кораби обикалят траулерите, които ловят скумрия из далечните морета, прибират им я и я возят до консервната фабрика в Бургас.

Докато е на борда на една база, баща ми попада на Гран Канария, друг от Канарските острови, и изпраща картичка. Това става по времето на Франко, който е решил да печели чуждестранна валута, като построи хотели по крайбрежието на цяла Испания и островите и ги натъпче с хиляди чуждестранни туристи. Благодарение на това от Западна Европа до Канарите летят евтини чартъри целогодишно, дори и в наши дни. От България самолета се сменя в Мадрид или Барселона.

Пуерто де ла Круз е курортен град с ресторантчета, лунапарк и десетки многоетажни ЕПК-та. В тях държат апартаменти скандинавски пенсионери, които изкарват зимата на топло и евтино. Квадратният метър струва три хиляди евро, ако отсега ще пестиш за старини. Тейде се спуска чак до северното крайбрежие на Тенерифе. Затова по релеф Пуерто де ла Круз е като близнак на Велико Търново.

Автобусът пъпли по склона сред средиземноморски борове и вулканичен камънак. Стигаме националния парк. В него е забранено да се къмпира, да се отклоняваш от пътеките и дори да качваш Тейде без разрешение. Пускат само до горната станция на лифта, който стига до около 3550-тия метър височина.

Безплатните разрешителни целят най-много 50 души на ден да достигат върха, за да не изпотъпчат свръхоскъдната му и ценна растителност. Документът се вади преди обяд в някои работни дни в Санта Круз де Тенерифе, столицата на острова. Да живее бюрокрацията!

Не съм на Канарите в правилните дни, затова трябва да кача Тейде, дори и ако ще се налага да подкупвам, надбягвам или дори убивам пазачите на върха. Те са на пост само ако лифтът работи, защото иначе не се събира достатъчен брой ентусиасти да мачкат тревата. Най-доброто време да си на върха е следобед, когато няма мъгла и се виждат всички Канарски острови.

Най-напред попадам на сухото плато Лас Канядас – на пръв поглед най-непривлекателното място на света от кафеникав прахоляк и бодливи храсталаци. За загрявка обикалям два часа Рокес де Гарсия – поредица от причудливи скали в подножието на Тейде.

Край тях е построен парадор – испански вариант на бивша правителствена резиденция, обърната на хотел. На сутринта тръгвам за Тейде. Първо трябва да изкача Монтаня Бланка – наглед заоблено хълмче, но по-високо от Мусала. Духа силен вятър.

Изкарвам акъла на германско семейство с черната си шапка като на Ирландската републиканска армия, под която ми се виждат само очите. Пътеката се вие през остри камъни, сняг, замръзнал като цимент, и вулканичен прах. Стигам заслона под върха. Не работи, но отзад са отворени две стайчета. Леглата са застлани с чаршафи и одеала. Идилия!

Пет часа по-късно Тейде е на една и половина ръка разстояние. Достигам една от площадките за снимки към върха. Внезапно падналата мъгла ме скрива от горната станция на лифта. Така пазачите не могат да видят, че качвам Тейде. Последний напън е настал – бързо нагоре по склона!

Ето го и най-високото място в целия Атлантически океан! Кратерът е около 50 метра в диаметър. От дупчици по земята излиза пушек. Миризмата на сяра ту се усилва, ту изчезва. Все пак вулканът още не е загаснал. Чувствам се като в естествена сауна. Облаците обаче крият гледката към другите Канарски острови.

Малко по-късно в кабинката на лифта срещам двама словаци и две рускини, едната – с азиатски черти. Словаците бодро заговарят дамите: “Девушки, мы из Словакии!”. Аз не оставам по-назад: “Я из Болгарии!”. Азиатката отговаря: “Ну хорошо – мы все славяны!”

Тейде не е единственото място далеч от курортите на Тенерифе, които са като курортите навсякъде другаде. От селото Маска тръгва живописният каньон Баранко де Маска, който слиза до брега на океана. Озовавам се на мегдана по тъмно. Селото е пръснато като венец по стръмни ридове. Тишината е необичайна. Не се чува нито лай на куче, нито ромон на река. Нищо!

Над затворената кръчма свети. Започвам да думкам по вратата й. От един от задните прозорци някой стреля с пушка във въздуха. “Cabron!”, изпсувам аз, точно като в песента на Ману Чао. На вратата се показва синът на кръчмаря. Зад него стои баща му, в отбранителна позиция. На най-добрия си испански им казвам, че съм окъснял и ми трябва подслон. Те изваждат колата от гаража и ме возят до къщите в горната част на селото.

На сутринта на хоризонта пред Маска изпъква съседният остров Ла Гомера. Скалите на каньона са обрасли с кактуси и палми и се пързалят драматично. Наместа проходът е широк под 20 метра и непрекъснато прави всевъзможни завои и чупки. На два пъти се промъквам през тесни скали, за да избегна водата.

На брега на океана трябва да има плаж с типичния за Тенерифе черен пясък. Вместо тях обаче – камъни и няколко палатки с испански младежи. Сложили са ги точно под надписа: “Природен парк Тено. Не опъвайте палатки! Не хранете котките!”. Писаните са представени като истинска напаст. Наглед били най-обикновени градски, но всъщност са зверове под прикритие. Мяукат неудържимо в храсталака или се умилкват невинно. След себе си обаче оставят разхвърчала се перушина и кости от ярки на цвят пилци, защитени от закона.

В ранния следобед Маска е свалила замрялата маска от предната вечер. Глъчката е навсякъде. Автобусите с германски туристи едва успяват да се разминат, всички правят снимки, ресторантите са пълни. Кой знае защо Маска ми заприличва на Ковачевица с портокалови дръвчета.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *