При вечната пролет и сладкото вино

Самолетът успява да прелети точно над перките на няколко вятърни централи, без да ги улучи и без да се разбие в платото над морето, където са издигнати. След кратко прекосяване на острова се озоваваме от другата му страна и следва рязък завой надясно. Покрай морето е изграден гигантски виадукт, закачен на десетки бетонни кокили. Това съвсем не е крайбрежната автомагистрала, а пистата, на която кацаме след броени минути.

Излизам от самолета с леко омекнали колене – все пак не беше толкова драматично като приземяването на късата писта на непалското летище Лукла. Тя започва с пропаст и завършва с отвесна канара. Вдишвам дълбоко океанския въздух, който гъмжи от всякакви екзотични аромати и стъпвам здраво на Мадейра.

Португалското парче земя насред Атлантика е малко по на север от Канарските острови, много по на изток от Азорските и на запад от Казабланка в Мароко. През цялата година из въздуха витае пролет, което автоматично притегля хиляди британски и германски пенсионери. Те обитават хотелите и апартаментните комплекси, които почти напълно са задръстили южната страна на Мадейра.

Тази част е по-суха и по-топла от северната, защото по средата на острова има планина, която спира и извалява влажните въздушни маси. Столицата Фуншал трудно може да се нарече живописна, но извън летния сезон тя носи усещането на спокойно провинциално градче, което е в пълно равновесие със себе си.

Липсата на стил не дразни. Дошъл съм тук заради природата, а не непременно за да дегустирам всичките видове от местното подсилено вино, което носи името на острова. Фуншал се слави с ботаническите си градини, в които цъфтят орхидеи, азалии, хортензии и магнолии.

По случайност попадам на пазара, който осигурява колкото храна, толкова и забавления за час-два часа. Сергиите са отрупани с манго, маракуя, неща, наречени „английски домат”, миниатюрни местни банани, както и плодове, които са колкото ананас, толкова и с форма на продълговата топка за тенис.

Продавачите те заобикалят като на пазара в Маракеш и ти предлагат да опиташ от всичко по малко, преди да ти го завият в кесия за по пет евро бройката. Първо обаче трябва да опиташ маракуя с вкус на лимон, на портокал и на самата маракуя. Казват ти кое да ядеш, кое да сърбаш, кое да плюеш и кое да хрупаш.

Накрая с лепкави пръсти, които стискат няколко кесии, се озоваваш в рибната половина от пазара. Наредили са октоподи, калмари и огромни парчета риба тон с плътен червен цвят, за който леля ми твърди, че е истинско „каба” месо, без никаква тлъстинка.

Почти всички чужденци, които не са пенсионери, идват на Мадейра заради планината. Островът е известен със стотиците километри „левади”. Накратко това са пътеките по протежението на изкуствено прокопаните вади, които носят вода от влажния Север към сухия Юг. Копали са ги предимно робите от Африка, но това е намекнато толкова тънко в туристическите справочници, че връзката се къса.

Левадите са прокарани през планинския хребет на Мадейра. На пръв поглед приличат на голямо корито, което на тънки линии прорязва отвесни склонове. От тях се стича вода, наместа направо се сгромолясва. Зеленината е избуяла като в джунгла. Приличало на Тайланд, но това няма как да знам дали е вярно, защото познанията ми за гледките от Южна Азия са само от филма „Плажът” и толкова.

Изведнъж нещо се стрелка в левадата. Докато обърна поглед, вече го няма. Сигурно ми се е привидяло. След малко обаче периферното ми зрение улавя ново движение. И пак поглеждам, и пак нищо не виждам. Затова решавам да се взра. И какво да видя? Пъстърви! Почти черни и лъскави. Като извънземни са.

Левадата, покрай която вървя, стига до водопада Двайсетипетте извора. И наистина от скалите шуртят десетки струи. Повече от 25 са, но няма с кого да се заяждам по този въпрос. Мястото е като уединено езерце, заградено от всички страни със скали и зеленина. Малко го докарва на екопътеката по река Искър в района на Пещерния дом на Карлуково, но много-много по-мокра.

Връщайки се на основната левада, достигам до втори водопад. Струята му е една-единствена, но пада отвисоко. Пътеката се мушва в истински тунел в скалата зад сгромолясващата се вода и продължава да подсича отвесната скала. Но входът на тунела е запечатан с телена ограда. Не всички левади са открити за разходки по цялото си протежение.

Напускам левадите и се прицелвам към прохода Енкумеада. От него може да се започне пълния траверс на билото на Мадейра, който преминава през най-високия връх Пико Руиво и след това стига до паркинга на втория по височина Пико Ареейро.

Качва ме на стоп германска туристка на възраст с кола под наем. Обикновено това са хората, които взимат туристи. Местните са наясно, че обществен транспорт в планината няма, но не искат да помагат. Енкумеада е мястото, където облаците от Севера се процеждат на юг.

Изведнъж попадаме в гъсти вълма мъгла. Въздухът е мокър като парцал в кофата на войника, който трябва да измие пода на спалното. Билото на Мадейра се прекосява за 5-6 часа. Почти през цялото време се върви нагоре-надолу по стълби. Те са изградени преди време, когато местните са се качвали в планината, за да се набавят лед за хладилниците или дърва за огрев.

Билото почти навсякъде е отвесно. Затова в скалите от време на време са прокопани малки ниши. Преди години са прекарвали нощта в тях. В наши дни са импровизирани тоалетни. Гледката от Руиво показва остри спускащи се ридове, между които се е събрала мъгла. След това пътеката продължава по още стълби, няколко тунела с вода до глезените, нещо като Кончето на Пирин между две отвесни пропасти от по няколкостотин метра и накрая пристига с лек завой до кръчмата навръх Ареейро.

Цялото гражданство на Фуншал се е качило в планината, за да пие аперитиви, да го подуха вятъра и да каже, че е било сред природата. Дръзват да се разходят само от колата на паркинга до кръчмата. Усещам колко много си приличаме с португалците, дори само по дрехите.

На другия ден поемаме към носа в източния край на Мадейра. Натура 2000 е успяла да запази непокътнати редки птици и морски твари, ако се вярва на огромна табела. Океанът дърпа навътре, ако се потопиш и има странен зелен цвят.

Още по-странен е зеленият цвят на тревата, когато напече. Същият десен се разстила по земята в Скандинавия и Ирландия през есента, когато слънцето реши, че повече не може да се издига нависоко.

Стигам носа Понта де Сау Лоренцо. В далечината стърчи каменната маса на Необитаемите острови, а от другата страна е Порту Санту. На него има дълъг пясъчен плаж, какъвто на Мадейра липсва въобще. През средата му обаче минава самолетна писта. Преди години Христофор Колумб открива, че Порту Санту е прекрасно място и се жени за дъщерята на местния губернатор.

Следобеда прекарвам на яхтеното пристанище на градчето Макишу. Пробвам риба меч със сос от гъби и скариди, докато вегетарианците хапват порция пържени картофи на цената на златото. Слънцето напича под убийствено крив и ярък ъгъл. В настроение съм да кажа, че ако зависеше от мен, ей-сега се пенсионирам.

Как да стигнем до Фуншал

Португалският мореплавател Жуау Гонсалвеш Зарку открива острова през 1418 година, когато драматична буря го изхвърля на скалистия бряг. Две години по-късно започва колонизацията.

Най-удобният начин да се стигне до Фуншал е с прекачване в Германия или Австрия. Цената обаче надхвърля 500 евро в двете посоки. С нискотарифните превозвачи може да летите от София до Мадейра през Лондон. С повече късмет може да се справите за около 150 евро с всички такси, но може да се наложи нощувка по средата.

Шери, порто, мадейра…

Мадейрата е подсилено вино като някои видове шери и порто. Първите заселници на острова познавали само гроздето от сорта малвазия, което е с гръцки произход  Сладките гроздове се оставят дълго време да се сушат на слънце за повишаване на захарността.

И до ден днешен така правят в Кипър. Сладкото вино от Мадейра станало хит в двора на френския крал Франсоа I. Постепенно местните се отказали да отглеждат захарна тръстика и се концентрирали върху лозята.

Виното мадейра се оказва със силни антискорбутни свойства, а и издържа на горещини. Затова започват да снабдяват с него корабите, които прекосяват океана между Европа и Америка.

В края на ферментацията на гроздовия сок процесът на превръщането на захарите в алкохол се прекратява с добавяне на високоградусен винен спирт. След това виното престоява три-четири месеца в затоплени помещения и така се сдобива с меки карамелени нотки.

Мадейрата има няколко степени на сладост и съответно някои видове вървят с телешко, а други – с десерти, както е при токайското вино.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *