В този ден ни се зави свят от впечатляващи древни руини и от изключителното желание на местните хора да ни помагат. От Ючаъз през Симена и Демре стигнахме до Карайоз къде пеша, къде на стоп, къде с маршрутка като слънце (буквално).
Кекова е името на малък необитаем турски остров, около който могат да се видят потъналите във водата руини на древен град, станал жертва на земетресение през II в.
От селцето Ючаъз, построено около развалините на древната Тиемиоуса, може да хванеш лодка, която да те разходи дотам.
Включено е и време за гмуркане с маска и шнорхел около потопената византийска църква, работилницата за лодки и другите камъни.
Кекова е обявен за защитена територия през 1990 г. Местните хора се възползват от интереса на северноевропейските туристи и искат поне по 25 евро, за да те разходят около острова.
Тръгнахме към съседното село Калекьой, на което местните викат Кале, защото има такова чучнато отгоре. То е построено върху древната Симена, сред останки на полупотънал ликийски некропол. Долу – в морето – се виждат руините на Аперлай.
Комбинацията от мини Царевец, съчетан с подводни красоти, ми дойде добре въпреки опустошителната жега. Добре, че пътьом минахме покрай полуизоставено пристанище с потънало корабче.
Сред пустошта общината беше поставила машина, охладител за вода, от която може да си налееш просто така. Фамозно!
Топихме се сред руините, разхождахме се по малките сокачета на Калекьой, предназначени само за туристите. До селото освен пеша по пътека, може да се стигне само по море.
Следобед се върнахме в Ючаъз и хванахме стоп с германци на средна възраст, които се запознават в Турция преди години и оттогава периодично се завръщат. По драматичното шосе ни закараха до Демре.
Провинциалното градче се слави с две забележителности – гробницата на Свети Николай Чудотворец и древния ликийски град Мира.
Знаем, че руснаците обичат Дядо Мраз. Затова не е странно, че църквата с гробницата на светеца е заградена отвсякъде от магазини за шуби, кожи, матрьошки, килими и други глезотии.
Автобуси непрекъснато докарват руски туристи, които пускат бележки с неизпълнени желания през охранителното стъкло на гробницата.
Преди години районът е обитаван от множество гърци, които се налага да напуснат след размяната на населения с Турция през 20-те години на ХХ в.
Свети Николай се ражда в Патара, но става епископ на Мира. В желанието си да изкорени езичеството събаря храма на Артемида и на кой ли не.
Църквата е възстановена след посещението на руския пътешественик Муравьов през 1850 г. В наши дни руски свещеници дори са извършвали служби. И на Вселенския патриарх е разрешено еднократно същото.
Базиликата е с формата на кръст. Саркофагът е празен, защото мощите на светията са изкупени от италиански търговци и пратени в град Бари.
От църквата пътят ни продължи през парници за домати и овощни градини с нарове и цитруси до останките на Мира – един от най-важните градове и дори столица на Ликия.
Руините и скалните гробници определено бяха най-впечатляващите до този момент. Неслучайно са изобразени на милиони промо материали.
Заедно с Ксантос, Тлос, Пънара, Патара и Олимпос това е бил един от най-важните членове на Ликийския съюз. Амфитеатърът пък е най-големият в конфедерацията.
Свети Павел сменя корабите в Мира напът за процеса в Рим, след като са го арестували в Йерусалим за подклаждане на бунт.
Мира е изоставена към XI в., след като чумата попилява Анадола, а после идват нападенията на мюсюлмани, наводнения и земетресения.
Привечер се запасихме със семки, кашкавал и хляб и започнахме да стопираме за далечното село Карайоз, което е на брега на морето, но далеч от други населени места. На главния път ни качи местен фермер, който отиваше на репетиция на рок бандата си в съседния град Финике.
Пътьом ни показа лайв от концерт на групата на брат си на най-големия рок фестивал в Истанбул. Човекът знаеше 10 думи на английски, но непрекъснато се опитваше да разщаже някаква история. Дори спря колата на ръба на морето, за да видим залеза.
Във Финике бяхме по тъмно. Затова спряхме маршрутката за Мавикент. Тя беше като слънце – вътре беше обвита от топла жълто-червена светлина, прозорците бяха обрамчени със сини LED ленти, а на тавана бяха залепени фосфоресциращи звезди, планети и небесни тела.
В Мавикент бяхме вече посред нощ – есенно време в 20 ч. е така. Оставаха ни 20-ина километра до Карайоз. Но повече маршрутки нямаше. Затова застанахме на кръговото и се пробвахме на стоп.
Първите две коли спряха едновременно. Все пак взехме баничарката, че с тия раници, дето имахме, нямаше друг начин.
Семейството беше от чичо, който знаеше малко английски и леко забулената му съпруга. Връщаха се от пазар, но бяха само до съседното село. Когато стигнахме им благодарихме, но те казаха, че ще ни уредят.
Лелята ни даде торба с пет кила ябълки и сладки. Чичото извика сина си да ни закара. Настояхме, че няма нужда, но вече бяхме напът. Какви хора, ей!
Така се озовахме в Карайоз, откъдето ни чакаха няколко дни вървене. И няма „не искам“, няма „недей“!