След пясъците и руините на Патара решихме да посъкратим Ликийския път и с хитрост да се озовем чак в Ючаъз.
На първо време хванахме стоп до Калкан, което преди години е било гръцкото село Каламаки, а сега приютява за ваканцията или за по-дълго британски семейства с деца и пенсионери.
До края на 70-те години местните се препитават с горене на дървени въглища и маслини. След преврата от 1980 г. в Калкан се развихря бохемска атмосфера.
Плажът му обаче е покрит с камъчета, а морето беше вледеняващо за наше учудване.
От Калкан за Каш ни качиха в шеметен ван, който, както всички останали, гледаше да кара с максимална скорост на правите отсечки, да бие рязко спирачки на завоите, да ги сече дори и да няма никаква видимост. Шосето минава покрай каньона Капуташ с претъпкания му плаж, който се показва в много ТВ реклами.
По-нататък е подводната пещера Мави Маара, за която казват, че е втората най-голяма в Средиземно море. Може да се види само от морето. Най-смелите пробват с плуване от Капуташ, иначе може и с лодка за разходка.
Така внезапно ни изсипват в Каш (веждата). Той вече не е заспалото рибарско село от средата на 80-те години, а бесен курорт като по нашето море.
Над него се извисяват драматични скали, в морето само на няколко километра се вижда гръцкия остров Кастелоризо, далеч-далеч от останалите си събратя.
Западняците с раници и анкарските юпита продължават да идват за кратки ваканции.
Съвременният Каш е построен върху древния Антифелос, чиито руини изскачат тук-там по улиците. Планината Акдаа на заден план се издига до 3000 м в разстояние от 20 км.
Най-високият връх може да се изкачи от градчето Гьомбе, а после – след единственото алпийско езеро в Ликия – Йешил Гьол – остават още към 3 часа.
След няколко разговора в евтиния гръцки роуминг, препичане и ядене на гевреци тръгнахме почти привечер към Ючаъз. Качи ни първо местен жандармерист, който се прибираше при семейството си, а после и собственик на хотел в Ючаъз. Стигнахме по тъмно. Пътят прекоси няколко планински ребра. Мина през села с парници, в които лесно може да изчезнеш завинаги.
Ючаъз, или Трите устия, по трите реки, които се вливат тук, далеч не е автентичното средиземноморско село от 1990 г., но все пак не е попиляно.
Опънахме палатката сред пущинака край селото, в компанията на ликийски гробници отпреди 2000 години. Недалеч блестят мраморните руини на „потъналия“ римски град. Сварихме си турска суха супа от нещо, което приличаше на нахут, но не беше. Очарователно, странно място, макар и силно туристическо.