Всичко започна през есента на 2004 г. на тъмната, дъждовна и пуста нова автогара на София, от която се отправихме с нощен рейс за Истанбул. Планът беше да се моткаме 9 дни из Анадола. Първо трябваше да изкачим най-високия връх на планината Ала Далар, известна още като Торос и Тавър. Той се казва Демирказък и е 3756 м. След това, насъбрали опит, да атакуваме още по-високия Ерджиес, който е половин кратер на изгаснал вулкан с колосалните 3917 м и реално най-високото място, на което съм бил не в самолет. (Е, ходил съм с лифт до Егюи дьо Миди край Монблан, който е 3842 м.) След това идеята беше да се моткаме из Кападокия.
Рейсът беше турски Мерцедес – много бърз и комфортен, както впрочем всички междуградски рейсове в тая държава. И така в събота рано сутринта бяхме на огромната автогара на Истанбул. Подобно на софийската не можеш да отидеш на касата и да си поискаш билет за следващия автобус за-където-ти-трябва. А се налага да обиколиш всичките 161 офиса, които донякъде са обединени по географски признак на дестинациите.
И така оказа се, че до Ниде, който е най-близкият голям град до Демирказък, има само нощен рейс. Така се наложи да хванем рейс до Кайзери, което е недалеч от Ерджиес и да започнем направо с тежката артилерия. Само дето рейсът тръгваше в 9 часа и пристигаше в някакъв късен час. А не може да си опънеш палатката в половинмилионен анадолски град, нали?
Нямахме друг избор. Автобусът ни подкара през европейската, а после и азиатската част и след около час и половина по някви магистрали, излязохме от града. Непрекъснато ни пояха с чай, вода, кола и “кекове”. Анадола е плато със средна надморска височина от 1200-1300 метра, макар че като си там, не си личи, а си е гадна, прашна полупустиня.
И така – след като минахме през десетки градове и гладки, подобни на декор за “Забриски пойнт”, минахме през Анкара и към 21 часа ни стовариха на автогара в покрайнините на Кайзери. Готиното е, че в Турция автобусната компания те качва на безплатна маршрутка и те вози из града. Така ние питахме дали ще ни закарат до Ерджиес и те ни наприказваха на турски, че ужким да, но в крайна сметка ни стовариха на автогарата на маршрутките в другия край на града. Там се оказа, че вече няма за Ерджиес, но пък имаше до Хисарджък, което е на половината път.
Така в 22 часа стигнахме въпросното място. То е нещо като Бояна за Кайзери, защото е на баира, на около 15 км над града. Продължихме нагоре по пътя в търсене на хитро място и го намерихме – полянка, пълна с прахоляк и разни сухи растения. На сутринта се събудихме под палещите лъчи на слънцето. И видяхме колко ще е страшно в Анадола. По някое време дойде един дядо, поздрави ни и ни заговори на турски. В следващите дни той нямаше да е единственият, който ни говори на турски дълго и напоително, без да му пука, че нищо не разбираме. Е, с човека се разбрахме, че Анадола е “чок гюзел”/много хубава и той отиде да прави някакви каратистки упражнения по поляната.
По-късно хванахме стоп и със закрита камионетка пристигнахме на прохода под Ерджиес на 2200 м. Това, че е проход, не означава, че е някакво тясно място, а разлата долина с десетина хотела от двете страни, защото е скикурорт. Един четириседалков лифт и два влека се катерят нагоре по склона на върха Ерджиес. Той представлява кратер на изгаснал вулкан, чиято предно половина я няма, щото се е срутила надолу. В общи линии тръгваш отляво, катериш му гребена, после заобикаляш една чучка и си на върха.
И така регистрирахме се в хижата, че ще катерим върха. На връщане се разписваш, че си се върнал, да не се налага да те търсят. Пратиха ни обаче да искаме разрешение от полицията да качим върха, което беше елемент, за който нищо не пишеше в интернет. В полицията не ни разрешиха да качим Ерджиес, защото смe нямали mountain license. Казахме им “Добре, тогава няма да го катерим” и си тръгнахме с идеята да го качим. Пьтьом се засякохме за първи път с трима чехи, които също бяха решили да качват Ерджиес. Щяхме да ги срещнем още няколко пъти.
И така в късния следобед на неделята напълнихме много вода, защото нагоре нямаше, и поехме към горната станция на лифта, където да си направим бивак. Стигнахме за по-малко от час и половина в прахоляк и стръмнотията. Решихме да си опънем палатката възможно най-късно и да си навием телефоните да ни събудят в 4 часа на другата сутрин.
В този момент от драматична долина на планината слезе голям джип. Беше сюрреалистична гледка и веднага го снимах. Тогава джипът даде газ и се запъти към нас. “Мамка му”, казах си, “турската мафия идва да ме пребива”.
Но не – оказаха огромно семейство от Кайзери, тръгнало на разходка. Черпиха ни орехи от тяхното дърво, едната дъщеря си упражни английския с нас и много ни се радваха. Учудиха се, че сме блъскали чак до Анадола, за да им видим планините. Накрая се снимахме за спомен.
В понеделник в 4 часа беше много тъмно и студено. Докато се чудехме кой да излезе първи от палатката, край нея се чуха гласове, които си говореха на български. Поздравихме ги в мрака, но те бързо изчезнаха в неизвестна посока. Ние сгънахме палатката и поехме нагоре по камънака. Стигнахме до началото на изкачването на гребена на Ерджиес.
Там си скрихме раниците под един камък и с малки раничета поехме нагоре. След около час слънцето изгря откъм Анадола. Бяхме чели страхотии за Ерджиес – как всичко било сипеи и като направиш една крачка нагоре, се сурваш две надолу и т.н. Е, в следващите 2 часа нямаше нищо подобно – просто си вървяхме по ръбчето, което дори не беше тясно.
Драмата настъпи, като стигнахме до чучката, малко преди самия връх. Тя трябва да се заобиколи отляво или отдясно. Решихме отдясно, от страната на хижата и лифтовете, защото ни се стори по-кратко. Скоро се озовахме на сипей от описания вид. За късмет се бяхме пръснали по него на равни интервали и по-горните събаряха камъните върху по-долните.
След половин час на псувни и взаимни обвинения накрая и тримата се изкачихме отново на билото и продължихме към върха. Четири часа и половина от тръгването бяхме на Ерджиес. Всъщност не бяхме баш на самия връх, защото най-накрая той става тънка скала, висока десетина метра. Може да се качи по тънко въженце. Ако обаче то се скъса, падаш стотици метри надолу. Затова ние си останахме под него, където беше книгата на покорителите – малък тефтер с разголена мадама на корицата, скрит под пластмасова пластинка, отдолу на луксозно издание на корана.
След поредица от снимки и телефонни хвалби тръгнахме надолу. На сипея видяхме двама от българите, дето минаха покрай палатката. Единият вече беше излязъл, другият се мъчеше по сипея и изглеждаше зле. Бяха ходили на турската планина Качкар, която беше описана като по-трудна от всичко друго.
Този път решихме да заобиколим чучката от другата страна. Нахендрихме се по гаден каменен сипей, по който трябваше да слезем към 600 метра надолу, да заобиколим едно ръбче и пак по сипей от другата страна да се качим отново на билото. Беше гадно!!!
Все пак в ранния следобед слязохме до хижата. Подписахме се, че сме се върнали. Излъгахме хижаря, че не сме качили върха, защото са ни забранили от полицията и си опънахме палатката зад хижата. След малко дойдоха чехите, които не бяха качили върха, но пък единият беше паднал на сипея и си беше изпуснал чантата с фотоапарата, паспорта и кредитната карта надолу в дерето. След залез слънце слязоха и двамата българи – те бяха успели да качат Ерджиес.
Във вторник направихме снимки на Ерджиес, огрян от изгрева, и бавно и полека се подготвихме за прехвърляне към планината Торос/Тавър/Аладаалар и най-високия й връх Демирказък. (следва продължение)