Черна гора, бели вълни

„Току-що се върнах от най-красивата си детска приказка.“ Това са думи на София Лорен след ваканция на черногорския остров Свети Стефан. Възхищението й споделят актрисата Моника Вити, скиорът Ингемар Стенмарк, Силвестър Сталоун и още много световни знаменистости. Клаудия Шифър става лице на луксозния курорт.

За да дишаш въздуха, който тя е дишала, и да галиш пясъка, който тя е галила, трябва да си платиш. Преди да прекосиш пясъчната коса, която свързва Свети Стефан със сушата, минаваш през касата. В парично отношение Черна гора е влязла в Европейския съюз, защото официалната валута е евро. Връщат и ресто до последния евроцент.

Шосето, което води до черногорската ривиера, е подходящо за екстремно рали. В пропастите под по-острите завои се въргалят останките на две-три застави и една цистерна. След Сърбия пътят уморено криволичи по долина, над която се съединяват планински била.

Някъде тук трябва да е ждрелото на река Тара. За него черногорците твърдят, че отстъпва по размери само на каньона на Колорадо. На едно място то е широко 1300 метра, на друго е съвсем тясно и местните казват, че спокойно го прескачали.

След час и половина се достига и черногорската столица Подгорица (бивш Титоград). Градът прилича на Кърджали вероятно заради огромните зелени поляни в центъра. От него до морето са петдесетина километра.

Избирам по-дългия път покрай Шкодренското езеро. То прилича по-скоро на вгънат океански залив, скрит между фиордите, образувани от околните Динарски планини. Пейзажът от брега води до страх от открити пространства. Той става още по-драматичен, когато шосето започва да се вие по отсрещния склон в поредица от 180-градусови фльонги. От билото личи колко голямо е езерото – краят му се губи някъде в обедната мараня.

Чак когато пътят се гмурва от другата страна на планината, се показва морето. Гладко е като тепсия, в която тук-таме някой е нахвърлял островчета. Отвисоко те изглеждат невзрачни и оформят рехав архипелаг. От време на време по повърхността прошумяват бели вълни.

Черна гора е единственият останал излаз на Сърбия към Адриатическо море (става дума за 2002 г., б.а.). Неслучайно много белградчани са построили вили по стръмните склонове с широколистни гори, които се спускат към водата. Местните курорти приличат на българските – бетонна “хеписоц” почивна станция на някой завод, четириетажна “прогимназия”, още неизмазана, която вече приема първите летовници. Ако преди години тук са идвали германци и англичани, сега средният чужденец е бивш гражданин на европейските републики на Съветския съюз или Чехия.

Свети Стефан е най-скъпият, но не и единствен курорт по черногорската ривиера. На север е разположен Будва. Крепостната стена на стария град опасва сградите в типичен италиански стил и възтесните сокаци между тях. Тя обаче не е толкова висока, колкото в Дубровник, и не стига до повече от втория етаж на къщите.

През лилипутска врата в стената се измъквам на плажа. За съжаление в стария град морето не мие широк пясъчен залив, а тясно пространство със ситни камъчета. Но пък на половин километър извън града се извива истински плаж. Ивицата е точно толкова привлекателна, колкото недостъпния турски плаж от другата страна на Резовска река на южната българска граница. В черногорския случай обаче човек може все пак да стъпи на пясъка, а не само да го гледа отдалеч.

На глъчката откъм морето Будва отговаря със следобеден сън. Уличките са затиснати от дълбоката сянка на старите къщ. На миниатюрните площадчета, широки, колкото да сложиш две-три масички, са опънали чадърите си кафенета, в които местната младеж бавно отпива фрешове и чуждестранни бири, бутилирани в Черна гора. Разговорите са нарушавани от кратки изблици на смях, които попиват в сградите, без да се чуват зад ъгъла.

Голяма част от черногорското крайбрежие е била разрушено от земетресението през 1979. По-късно местят хората на по-сигурно място, а старата Будва построяват наново изцяло като капан за туристи. Между крепостните стени са се сгушили няколко черкви.

Както почти навсякъде из православния свят извън България, свещи се палят или отвън до входа на храма, или вътре под сложна система от отдушници, разположени над метален леген с вода. Всичко това – с цел да не се почернят стенописите. Восъкът обаче пада с драматично със-кане във водата и създава усещането, че непрекъснато догаря фитил и нещо ще избухне.

Слабо поддавайки се на паниката, продължавам на север по крайбрежието. Скоро стигам до ферибот, който прилича повече на сал и прекосява Которския залив през най-тясното му място. Това спестява на шофьорите петдесетина километра завои. Точно те обаче ми трябват. Затова се връщам малко назад и завивам към планината. Минавам през прекалено дълъг, но прав като игла тунел.

Далечният отвор извежда право в центъра на Котор. Няма начин да се опише най-старият черногорски град, населяван последователно от илири, римляни, сърби, венецианци, французи и австрийци. Местоположението на Котор е стратегическо – в дъното на невероятно дълбок фиорд, в който заливите преливат един в друг.

По стръмните склонове над Котор завързва примката си крепостта на Сан Джовани. Стената й е дълга пет километра и се катери все нагоре и нагоре. От време на време са преминава през равни площадки с параклисчета, надвиснали над бездната, от които се вижда почти целият фиорд.

Въпреки че старата част на града се прекосява за десетина минути, красотата се крие на всеки ъгъл и трябват часове, за да я възприемеш – тук параклисче, заровено сред кашони от минерална вода, там порутена аристократична сграда, на чийто прашасал праг дечица дърпат коте за опашката.

От височините над Котор се виждат две островчета. На едното се извисява православна черква, на другото – католическа. Това с православната е изкуствено – в далечното минало местните съградили примитивен понтон с лодките си и от ръка на ръка прехвърляли камъните на храма. Двете островчета се виждат от почти всички точки на фиорда, дори от открито море и са служили за ориентир на поклонници и моряци.

Заливът се обикаля най-приятно с велосипед, шосето не е много натоварено, а смокиновите дръвчета пазят сянка. След бързата обиколка на крайбрежието си припомням, че съм в Черна гора предимно за да се излежавам на плажа, да отпивам домашното на вкус местно вино или пък “Никшичко пиво”. И, разбира се, да купувам за подаръци компактдискове по две евро парчето.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *