Залези на Мусала

Всяка зима си има няколко мъгливи дни, в които слънцето сякаш няма никога повече да се появи, леденият въздух реже дробовете като цигари без филтър, дърветата са отрупани със скреж, а приятелите ви имигранти, прибиращи се за седмица, са принудени да кацат в Пловдив.

В такъв един ден газя преспите сняг по улиците, като си помагам със скиорски щеки. По принцип не нося щеки, докато обикалям града. Сега ми се налага, защото ще се включа в стабилна тумба от планински водачи и спасители. Гостите в компанията ще изкачваме със снегоходки най-високия връх в Рила, България и Балканите – Мусала (2925 м и 40 см, ако случайно сте забравили какво ви е говорила пълничката ви учителка по география).

Професионалистите ще обикалят планината няколко дни. Ще репетират как се разказва на любопитни чужденци за алтернативните български забележителности; как се ориентира с GPS високо в планината; как се вадят изпод лавините късметлии-туристи, които си носят устройството, насочващо спасителите къде има скрити хора за изравяне.

Малко след Щъркелово гнездо слънцето пробива мъглата на няколко фронта. Гледките към снежните върхове изпълват сърцата с авантюристична наслада. Преди Самоков разбираме защо наричат града Компирбург. Край пътя са наредени десетки автомобили, по които са скупчени торби с картофи, големи колкото юмрука на кечист. Преди началото на снежното приключение се отбиваме в метоха на Самоков. По-притеснените палят свещ.

Женският манастир възниква по инициатива на бабата на Константин Фотинов – Фота, на която възрожденецът е кръстен. Любопитното е, че църквата е издигната чак след като Фота събира монахините от целия град да живеят на едно място.

Тесните улички, промъкващи се между сградите на манастира, са вдъхновили някои български режисьори да снимат автентичните си възрожденски филмови сцени именно тук. Суетата някак е обзела самоковския метох. Може би защото входът на църквата е изрисуван от Захари Зограф. Той малко безсрамно се е поставил сред тълпата, гледаща Света Богородица, която пък е разперила криле над портата.

В добавка храмът се радва и на проявите на внимание на мнозина софиянци, които са дарявали за него. Имената на естрадна дива, лидер на групировка и екс футболен бос личат под стенописите в знак на уважение.

В шеги и закачки пристигаме в Боровец и яхваме кабинковия лифт за Ястребец. На горната станция слагаме очилата, мажем се с крем против изгаряне с много висок anti-UV фактор, пристягаме връзките и гетите и поемаме към хижа “Мусала”.

Снегът е малко и затова се движим по лятната пътека, която е прокарана почти по хоризонтала, и дори не слагаме снегоходките. По-екипираните се стрелкат покрай нас със ските си “писалки” – другият начин да се спасиш от по-дълбок сняг.

За около час пристигаме прегладнели на хижата и се нахвърляме на чорбата от леща. Като на своеобразна стена на срама вътре в хижата са забодени хиляди безсмислени или веселяшки бележчици, визитни картички, брошури на магазини за туристическа екипировка и на фирми за екскурзионни летувания. Поляната отпред пък прилича на комбинация от строителна площадка и бойно поле.

Най-старата хижа “Мусала” е изгоряла през 1988 г., най-новата, която прилича на планински хотел, стои незавършена повече от десетилетие. Въпреки че грубият строеж е почти готов, тя едва ли някога ще приема туристи. Просто в района няма достатъчно вода през зимата. Липсва и сериозен път до хижата. Затова сега се използва единствената оцеляла сграда, дадена под аренда от самоковското туристическо дружество.

Важното е, че върхът се вижда вече близо, подозрително близо. Бъхтаме нагоре със снегоходките. Те приличат на плавници с дупка по средата, изработени от здрава пластмаса. Обувката се привързва към тях. Отдолу и отпред имат шипове за повече устойчивост на леда. Като вървиш, обувката ти се вдига на една панта, докато основната част от снегоходката си стои на земята. Не е толкова спъващо, колкото звучи.

След час и малко стигаме до заслон “Леденото езеро”, известен още с името “Еверест”. Той представлява нещо средно между футуристично бунгало и метална пирамида. През зимата работи само ако се обадиш предварително в туристическото дружество. На първия етаж е столовата, а на втория – спалното. Условията са казармени – водата за пиене е в езерото, тоалетната е също навън, точното място е въпрос на личен избор.

На сутринта екологично настроеният турист зарива жълтите петна в снега с метличка, за да не загрозява гледката. Вътре обаче е топло, защото има ток и гори калорифер. Предния ден са пробили дупка в леда, за да черпят вода от езерото, но сега тя е замръзнала. С един от водачите се опитваме да копаем леда с пикел. (Това е “сечиво”, използвано от алпинистите, когато се катерят по замръзнали участъци. Прилича на чук, но с три заострени края.) Отказваме се, след като издълбаваме половинметрова дупка в леда, а вода така и не избълбуква. После разбираме, че замръзналото е 90 см и се пробива със свредел.

Докато сме още загрели, продължаваме нагоре към Мусала. Пътеката е стръмна и хлъзгава, опънатото отстрани въже е само за кураж. Все пак за около 40 минути качваме върха.

Най-високата точка на Балканите е увенчана от географска пирамидка с точните мерки спрямо “морското равнище при град Варна” и от стара и нова метеорологична станция, които придават на пейзажа вид на декор от “Досиетата Х”. Пейзажът обаче компенсира грозната намеса на цивилизацията.

Денят е рядък подарък – от едната страна се виждат Витоша и Стара планина. Наистина. От другата – Пирин, Славянка и разни гръцки хребети. Усещането не е точно като да си на покрива на света, но е доста близко. Между другото Мусала в превод означава нещо като “под брадата на Аллах”.

Постепенно слънцето тръгва към залез. Първо почервеняват най-далечните върхове, а после пожарът обхваща цялата планина. Мракът вече е скрил долините в ниското, но отгоре слънчевите пламъци продължават да буйстват.

Време е да се връщаме в заслона. Стигаме точно за вечеря. След десерта вече се готвя да изслушам хиляди истории за планинарски геройства, когато мобилният телефон на единия от водачите иззвънява. Оказва се, че половинката му заедно с девойката на друг от водачите в компанията на още двама младежи са закъсали в снеговете някъде около близкия връх Дено.

Момичето било със снегоходки, затова се откъснало от групата, за да търси помощ, и стигнало само до хижа “Мусала”. Останалите газели сняг едва ли не до кръста и планирали да прекарат нощта на открито. Добрата новина е, че са екипирани, както трябва, а и времето навън е ясно, тихо и почти топло за сезона.

За минути се организира спасителна експедиция, която тръгва от заслона около девет вечерта. Докато чакаме някакви новини, времето тече бавно, а приказките не вървят. Чак към два след полунощ научаваме, че са открили тримата закъсали, окопани в снега и добре завити в спалните чували.

На следващия ден водачите продължават неколкодневния си трек. Пак трябва да изкачат Мусала, за да продължат за хижа “Грънчар”. Градските навлеци се смъкваме обратно към Боровец. Слънцето отново пече неудържимо, снегът по пистите на Маркуджиците изтънява за яд на скиорите. На нас също ни е малко криво, защото така и не попаднахме сред истински пухкави преспи, за да оценим струват ли си снегоходките или не.

По обед вече сме в Говедарци, на пътя от Самоков за Мальовица. Приказваме си със собственика на местно хотелче, докато хапваме картофена салата за мезе на лютата дядова усуканица. Разправя ни история за цар Борис III, който решил да мине разстоянието от резиденцията си в Чамкория до Говедарци, но не по утъпкания маршрут, а през гората.

Колелата на автомобила му обаче затънали до главините в калта и царят трябвало да помоли селянин с волска каруца да го изтегли. Говедарецът не познал с кого си има работа и преди да се захване с издърпването, само казал: “Абе, куре, ти що не мина по царския път?”

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *