От дъждовете пътеката е хлъзгава и кална, а мокрите зелени листа я обграждат от всички страни. Грее слънце и топлината се смесва с влагата, чувстваме се като в импровизирана руска баня. Ролята на брезовите клонки, чийто мазохистичен допир подобрява кръвообращението, се изпълнява от растенията и клоните, които се увиват около краката. Струва ни се, че са живи.

Негованската екопътека внезапно стига до почти отвесна дървена стълба. Тя води до стабилно мостче над реката. Преминаваме го успешно, изкачваме се по друга стръмна стълба и пак се запровираме през храсталаците. Отново слизаме до мостче кой на два крака, кой на четири, кой по друг начин, пак прекосяваме Негованка и се изкачваме на по-широко място.

Наблюдателната ни площадка е на няколко десетки метра над реката. В далечината се вижда как тя се влива в огромно пространство, може би язовир, може би блато – като в онези американски филми, в които престъпникът се крие сред мътилката, а положителният герой го преследва с нещо средно между водно колело и скутер с перка.

След още десет минути се спускаме на мястото, което видяхме отгоре. Каменистият малък плаж е разположен под шумен водопад, а от трите страни го обграждат скали. Личи си, че голяма компания си е прекарвала забавно заради купищата боклуци в края на екопътеката.

Тя се нарича така не защото група природолюбиви средношколци периодично минава да почиства, а защото е изработена само от естествени материали – дърво и камък, а желязото и бетонът са забранени.

Повечето от дузината български екопътеки са изградени от доброволци в каньоните на реки и рядко следват установени от години маршрути. Точно обратното – сякаш нарочно са прокарани по най-страшния начин.

Екопътеките съчетават крехки дървени мостчета над бушуващи води и отново дървени стълби, които се изкачват почти вертикално нагоре по скалисти урви. На места има и въжета, за да не се пребиеш. Някои екопътеки са превърнати в атракция и ако отидеш в състава на организирана група, ти подготвят екстремна изненада. Нарича се тролей. Връзват те със седалка за алпинисти и те пускат да се пързаляш със специален механизъм по въже, опънато между двата бряга на каньона.

Негованската екопътека е първата в България и наскоро доброволци са подновили мостчетата и другите дървении в гъсталака, които са се разрушили през последните седем години. Връщаме се по обикновения начин през гората високо над реката, което въобще не може да се сравнява с екстремистките изпълнения на идване. Така пропускаме да наминем повторно покрай пещерата в началото на Негованската екопътека.

До нея води бетонна стълба, входът е преграден от тухлена стена с врата. Чудесен декор за серия от „Досиетата Х“, разказваща за експериментите на източноевропейските военни. Всъщност нещата са далеч по-невинни.

Преди години вътре складирали сирене, което да зрее в естествени условия. Сега в пещерата са останали само специфичният аромат и хилядите прилепи. Цялото приключение по екопътеката отнема малко повече от два часа.

Повечето маршрути се прекосяват за не повече от два часа с изключение на Копиловската пътека, която е близо до сръбската границата в околностите на Монтана и е дълга 15-ина километра. Често екомаршрутите не стигат до никъде и трябва да се връщаш отново по тях, но това рядко е досадно. Така се озоваваме отново в покрайнините на село Емен, северозападно от Велико Търново, откъдето тръгнахме.

Денят обаче е дълъг и затова решаваме да разгледаме и разкопките на римския град Никополис ад Иструм. До него се стига по шосето за Русе, като от моста на река Росица се отбива разбит път на запад. „Градът на победата към Дунав“, както се превежда името му, бил построен в началото на II век от император Траян, когато приключил успешно войните с даките.

В наши дни всяко лято в Никополис действа българо-британска археологическа експедиция. Колкото и да е странно, по няколкото настлани с големи плочи улици на града може да се разходи всеки и по всяко време. В такива случаи е добре да си гледате в краката за змии и да си приказвате с познат историк.

Така ще научите, че под паважа все още минават каналите за отпадъчни води, сградите били отоплявани с нещо като стенно парно. Никополис бил унищожен от аварите в края на VI век, но и сега си представяте къде са били площадът, малкият градски театър, магазините. Е, с малко повече фантазия!

Вечерта се строполяваме разбити в странноприемницата в село Вишовград, която се посещава предимно от западни туристи. Те са любители на алтернативния туризъм и искат да знаят как живее обикновеният българин в провинцията.

За хората, които не са ходили на село при баба като малки, Вишовград се явява чуден заместител. В него на пръв поглед няма нищо любопитно – нито реставрирани стари къщи, нито надвесени пясъчни скали, нито кръчми, в които градски работохолици да отпускат края по цяла нощ.

Това установяваме на сутринта, когато се спускаме по главната. Сядаме да се освежим в хоремага в центъра. Заведението предлага три вида „кола“ – обикновена, сухиндолска и кока-кола на цени съответно 10, 16 и 35 стотинки. От радиоточката звучат новините на националното радио, а местните се поздравяват и си говорят приятелски по десет минути. Разбира се, питат как е в София. Отговаряме им набързо, защото отново се готвим за път.

На петдесетина километра от Вишовград, северно от Ловеч, е Крушуна. Малко след селото се руши изоставена минерална баня. Зад нея се вихри обедно чалга парти на открито, а местните младежи форсират моторите на фолксвагените си и импровизират улична гонка.

Така смутително започва Крушунската екопътека. Тя се изкачва по няколко начина до драматичен водопад на две равнища, като се върти във вътрешността на отвесни скали с формата на подкова. На първото ниво водата се плиска от дузина посоки по скалите, обрасли със зелен мъх. След половин час сме горе.

Разбираме, че реката с водопада извира от пещера с продълговат вход в подножието на скалите, скрити от буйни гори. Влизаме в процепа, макар че таванът е съвсем ниско над главите ни. Когато нагазваме във вода, бързо се отказваме.

Сядаме на пикник и хапваме вишовградски пълнени чушки. Съвсем като ловци започваме да се хвалим кой по коя екопътека е минал. Най-драматична се оказва Врачанската екопътека. Тя тръгва при големия десен завой в горния край на село Згориград.

На места се катери почти отвесно към водопада Боров камък. Когато той е пълноводен, се минава зад водната струя, за да се продължи към хижа Пършевица.

Врачанската екопътека реално е прокарана по долината, където през 60-те години е минал потопът от разрушило се хвостохранилище на мина „Плакалница“. В него намират смъртта си над хиляда души.

Днес няма опасност, макар че през повечето време пътешествениците вървят по дървени мостчета и стълби високо над буйната река.

Относително по-лесна и далеч по-кратка е екопътеката по ждрелото на река Ерма. То отстои на три километра от Трън, почти на границата на България със Сърбия. Освен по рушащи се мостчета алеята преминава и през тунел в скалите, прокопан навремето за железница, която така и не построяват.

По обратния път към Трън може да се видят останките на изоставения манастир. Той е покрит с предпазна пластмасова коруба. Личи си, че иманярите са търсили калугерските жълтици. Не е ясно дали са ги намерили.

Екопътеки са прокарани още край Дряновския манастир, южно от Велико Търново, в Буйновското ждрело до родопското село Ягодина, което пък не е далеч от Триград.

Кметовете на много села повтарят думата екопътека като мантра, която ще привлече богатите градски туристи. Затова подобни маршрути са планирани или изпълнени както в затънтени краища като Ситово, така и в по-популярни като Белоградчик и Жеравна.

Дори и общото между екопътеките да е само името, те със сигурност водят до красива гледка, на която доскоро само местните са се възхищавали.

В уморения следобед разбираме, че сме близо до наскоро прокарания маршрут между плевенските села Горталово и Къртожабене. За него сме чували само, че се изминава за час и половина по каньона на река Чернялка, където гнездели редки птици. Но там ще отидем следващия път – задължително!