Губене и намиране в най-високата планина в Уелс

Най-напред да се похваля, че качих най-високия връх на Уелс – Сноудон, който се казва нещо като Ир Тъдфа на уелски. Това стана по ирония на съдбата в деня, в който принц Чарлз забрави за нещастно загиналата принцеса на Уелс, известна иначе като Даяна, за да се възкачи на дукесата на Корнуол, известна иначе като Камила.

Първоначалната идея беше да направя Подковата на Сноудон. Билото, на което е върхът, е с формата на подкова. В средата й, където е доста ниско, има няколко едри езера, но все пак алпийски. За да обиколиш подковата, тръгваш от прохода Пен-и-Пас.

Най-напред хванах влак до Бангър, на брега на морето в Северен Уелс. Пътувах с новите тренове “Пендолино” на “Върджин трейнс”, които “преобръщат представата за ж.п. транспорт във Великобритания”. Бяха теснички и нямаха достатъчно голяма полица, за да си сложиш раницата отгоре. За капак ми бяха дали място не до прозореца и двата пъти. Естествено влакът закъсня и цялото преживяване ме наведе на мисълта да се оплача лично на Ричард Брансън.

След това хванах автобус от Бангър до Тланберис и оттам друг до прохода. През първите стотина километра северно от Лондон времето беше страхотно – все пак в този район беше голямата сватба, отложена дори с един ден заради погребението на папата ;-] Оттам нагоре започна да се скапва все повече и повече. На прохода валеше мокър сняг и имаше около хиляда души.

Мъглата се беше спуснала на височина около 500 метра, а самият проход е на около 330 м. Реших да не правя Подковата, а да кача върха по пътеката PyG. Тя се казва така заради съкращението на името на хотела, от който тръгва, но понеже минава първо през Прохода на прасето, мнозина й викат Pig.

За около час и половина качих Сноудон. Пътьом мокрият сняг премина в истински, беше натрупал, а на билото излезе и ураганен вятър. Заради мъглата видимостта беше 5-20 метра. Въпреки това обаче непрекъснато се разминавах с хора, които слизаха от върха. Усещането беше като да съм на Витоша и не искам да си представя какво е на Сноудон (1085 м) в слънчев, юлски ден (ако има слънчев ден горе въобще). Понеже тръгнах малко след 14 ч. нагоре, разминах само един човек, който катереше пътеката. Народът масово слизаше.

На върха беше забавно, защото срещнах няколко човека, които си правеха обща снимка във виелицата, като видимостта беше до пръстите на ръката, като я разпънеш. Най-отгоре на Сноудон има гара на зъбчата парна железница, която тръгва от Тланберис, но този ден не работеше, защото релсите бяха скрити под преспите. Кафенето също не работеше. Напоследък събраха пари и ще му променят фасадата – ще става много по-остъклено и хайтек, за да се съзерцава природата по-отблизо. Сега едва се виждаха очертанията му в мъглата.

След като направих снимка на колчето, на което бяха нарисувани кои върхове се виждат от Сноудон в каква посока, се спуснах надолу по другата пътека – Миньорската. От билото тя пада право надолу в циркуса на езерата. По брега им времето се попроясни и видях първите гларуси, които грачеха грозно, зловещо и съвсем не намясто в планинския пейзаж. Явно туристите изхвърлят достатъчно манджа, за да може птичките да предпочетат да живеят горе в студа, а не на топло по морето.

Вече валеше ситен напоителен дъжд и хич не ми се разпъваше палатка. Затова попитах дали има места в хижата на прохода. Нямаше. Това означава, че те изхвърлят и си търсиш подслон другаде, а не като в БГ да ти разрешат да се опънеш на два стола в столовата, ако толкова няма другаде къде.

Затова хванах стоп за съседната долина, откъдето можех да започна другия планиран преход, за другия ден. Качи ме австралийка, която дошла да учи египтология в Манчестърския университет, а сега събираше пари за магистратура, докато бачка в хижата и живее в съседното село. Тя се оплака от гадното време и скъпотията на Острова. Да, знам как е!

Хижата беше прилична, имаше гореща вода за душа, бях сам в стая и понеже бях капнал, заспах много бързо. Прогнозата за другия ден беше за “предимно сухо време с мъгла по високите върхове, която ще се разсее до обяд”. Всъщност на сутринта валеше проливен дъжд и мъглата беше слязла ниско над хижата, която е в долината. Нямаше и обхват на нито един от 4-те мобилни оператора.

Докато се приготвя, дъждът спря и реших да катеря Треван и двата Глидъра – Фах и Фор. Те оформят “добре изразено било, което не е трудно да се следи, освен на някои места, където се внимава да не се слезе в равнината”. Докато стигна подножието на Треван, пак заваля, но мъглата се повдигна. Започнах да газя през тресавища и кал. Цялата земя беше като буен поток.

На два пъти мина жълтият спасителен хеликоптер от близката военна база. За да си правят реклама, военните спасяват безплатно всички нуждаещи се в планината, защото така уж тренирали летене в екстремни условия и на странни места.

След около 15-ина минути драпане по склона, мъглата падна съвсем. Пътеката не беше ясна, а маркировка няма, защото загрозявала пейзажа и затова ти казват да не стъпваш на британска планина без карта и компас. Реших, че не мога да кача Треван в това време, а и да го кача какво от това – нямаше да видя нищо. Тъпото беше, че не можех и да се върна в Лондон, защото имах билет за отиване и връщане и влакът тръгваше от Бангър в понеделник сутринта – друга тъпа приумица на британските железници.

В този момент мернах нагоре по склона две фигури, които драпаха доста убедително. Настигнах ги бързо и ги попитах дали имат идея да ходят по моя маршрут. Оказаха се баща и дъщеря. Или чичо и младата му любовница… Щяха да прескочат Треван, на чиито връх са двете каменни колони Адам и Ева и трябва да скочиш от едната на другата, без да си счупиш крака или главата, “за да спечелиш силата на Треван”. Обаче все пак щяха да минат през двата Глидъра и да слязат на хижата.

Нагло ги попитах дали мога да вървя с тях, макар и по-назад, за да не им преча. Те се съгласиха. Развиваха добро темпо и скоро стигнахме първия Глидър. Там билото е високо около 900 м н.в. След това минахме покрай Конзолната скала – това е нещо като дъска на сърф, обаче от камък, която се опира на друга скала в единия си край, а в другия виси във въздуха като място за скачане отвисоко в басейн. По неизвестни причини дори и да застанеш на ръба й, тя издържа и не се килва надолу, за да те убие.

Минахме и покрай Замъка на вятъра – странни зъбери, нахвърляни, докато получат подходящата форма на замък. Всички тези имена са на уелски, не знам как се произнасят и затова ги пиша на български.

Накрая стигнахме до Дяволската кухня, където скалите приличат на комини, чийто долен край не се вижда. Всичко това обаче го видях в гъста мъгла и мокър сняг, тъй че не бях доволен от късмета си с климата.

Сноудония обаче прилича на алпийската част на Стара планина и въобще не си личи, че е толкова ниска. По-скоро мяза на планина, висока около 1500-2000 метра.

Следобед слязохме пак на прохода и шосето. Времето започна да се оправя, та се видяха части от билото, но не и Глидърите, които са по-навътре. Така и не видях Сноудон на какво прилича, но си купих картичка – страшен е!

Слязох на стоп до Бангър, защото се оказа, че в неделя в Уелс не работи почти нищо, особено транспортът. Първо ме качи на стоп един чичо, треньор по “аутуърд баунд” – система, измислена да направи от смотаните гражданчета яки екстремисти, като пътьом им оправи взаимоотношенията, особено ако са колеги от един офис. Абе, “тийм билдинг”!

Човекът разправи, че си опънали палатките на брега на реката. До сутринта нивото й се качило дотолкова, че водата започнала да се оттича из цялата поляна. В един момент палатките се оказали в средата на реката, на нещо като импровизиран остров. Била дълбока два метра, широка – 4 и толкова бърза, че не можело да се прекоси с дрехите. Затова извикали хеликоптера.

Вторият човек, който ме качи на стоп от съседното село до Бангър, беше някъв надувко, който бачка за ВВС (не Би Би Си, а военновъздушните сили) и го били пратили на курс за ориентиране. Изпитът бил предната вечер, когато ги качили с хеликоптер на Треван и ги накарали да стигнат сами до някаква постройка в равнината. Без GPS-и!

В Бангър вече хванах хубавото време. Това е малко депресирано ексминьорско градче, където единственото нещо, което работи в неделя следобед, и в което имаше живот, беше местният хипермаркет. Той обаче затвори в 16 часа и все едно падна бомба – не остана никой по улиците. Морето беше в отлив и плажът представляваше кал, из която стърчаха килнати лодки.

Разходих се до близкия птичи резерват, където мислех да си опъна палатката на една полянка край морето. Но реших, че не е екологично, затова отидох до туристическата спалня в града, която беше също прилична, и единствен подслон в Бангър.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *