В Шамбери се озовах в странен зимен ден, сменяйки влак напът от Алпите към Лион. Слънцето проби облаците и изведнъж градът ми се стори като излязъл от средновековна приказка. Дуковете на Савой са виновни за това, разбира се…
Шамбери се е сгушил в долината на север от масива Шартрьос и държи входа към планинските проходи към Италия. Това стратегическо положение е било съвсем ясно на различните армии и търговци, които са прекосявали Алпите през вековете.
Градът израства около шатото на един от савойските дукове през 1232 г., става столица на Савоя и изкарва златния си век през два века – XIV и XV.
Въпреки че столицата се премества в Торино през 1562 г., Шамбери остава търговски и културен център. Дори философът Жан-Жак Русо прекарва най-щастливите си лета през 30-те на XVIII в. в компанията на 13 години по-възрастната от него херцогиня, която той шеговито нарича Маман. Освен това пише декларацията за правата на човека в имението й край града.
Въпреки че става френски през 1860 г., Шамбери запазва грандиозната италианска архитектура и регионалната си сила.
Северно от града е разположено най-голямото естествено езеро във Франция – Бурже. Край него е летището, до което през зимата има много евтини полети от къде ли не. С колело под наем за 5 евро на ден може да се обиколят и лозята около Шамбери.
Средновековният град е компактен, но си струва бързата обиколка с багета в ръка. Резиденцията на савойските дукове днес е седалище на властите на департамента.
По всички картички курдисват снимката на фонтана със слоновете, наричани от местните „четирите беззадници„. Фонтанът всъщност е издигнат в чест на тукашен генерал, който забогатява в Индия, но завръщайки се в Шамбери дарява парите на града си.
Не ми остана време за савойско фондю, нито да си купя нож от местната фирма „Опинел„, но поне зимното слънце ми стопли сърцето.