Да преплуваш Дунав

Мими Хюз е седнала в беседката на „Пункт за базиране – Ново село“ на българската гранична полиция. Още в първите минути от идването й в България я черпят домашно приготвена баница и кола. Мими е пристигнала два часа по-рано от очакваното, защото течението на реката е по-бързо от нормалното.

Петдесетгодишната американска учителка, която помага на деца с дислексия да четат, е решила да преплува цялото течение на Дунав. Казано с числа – 2850 км за 89 дни през 10 държави от германската планина Шварцвалд до румънските брегове на Черно море. За морална и всякаква друга подкрепа Мими е взела със себе си 21-годишната си дъщеря Келси. Докато майка й плува и вижда само вода, тя управлява 150-килограмов морски каяк, дълъг пет метра.

В яркочервения съд се намира цялата им покъщнина за дунавското приключение – палатка, спални чували, вода, бисквити и плодове. „Всеки ден се срещаме с много хора, а всъщност носим само по два ката дрехи, защото не може да претоварваме каяка“, обяснява Келси. По изражението й личи, че цялото това пътуване с мама й идва малко в повече. Основната задача на Келси е да прекарва Мими през най-удобните места по реката, далеч от шлепове, водовъртежи и други опасности.

Дори на второ четене Мими Хюз прилича по-скоро на майка на четири деца от американския щат Тенеси, отколкото на плувкиня рекордьор. Нищо, че тренира триатлон.

В средата на 90-те тя решава да преплува Бергинговия проток между Щатите и Русия в името на разбирателството между двата народа. Тренира, като плува всеки ден в неотопляем басейн. „Откараха ме с хеликоптер до мястото. Трябваше да измина разстояние от само пет километра, но температурата на водата беше два градуса“, обяснява Мими. Прекосява протока за час и 20 минути. После я връщат с лодка на американска земя, където се налага да чака хеликоптера няколко дни, защото времето се разваля и не позволява кацане.

Второто геройство на Мими Хюз е преплуването на цялото течение на родната щатска река Тенеси. За целта в течение на няколко години изминава определен участък от реката, дълъг по няколкостотин километра. При Дунав цялото преплуване става наведнъж. „На 4 август трябва да стигна км 0 при Сулина в Румъния, казва Мими. Няколко дни по-късно трябва да се завърна в Щатите, защото започва новата учебна година“.

Мими иска да преплува Дунав, за да се срещне с хора от многото държави по течението, да им покаже на какво приличат обикновените американци като нея, да ги накара да обърнат повече внимание на екологичните проблеми и да се разбират помежду си.

Дунав е може би единствената река, при която километрите се броят не от изворите на реката, а от мястото, където тя се влива в морето. При това км 0 дори не е на самия морски бряг, а преди това, защото реката непрекъснато довлича нови и нови наноси, които изтикват морето все по на изток.

За да достигне Черно море, Мими се бори с дъждове, студове, високо ниво на реката, опасни водовъртежи и всякакви плаващи препятствия. „Най-драматично беше, когато прекосявахме границата между Австрия и Словакия. Районът беше наводнен. Носех се с 15 км/ч заради силното течение.

Изведнъж то ни засили към гора, потопена под водата. Опитах всичко, за да се отдалеча от дърветата, защото никога не е ясно какво точно става. Но течението беше много силно. Затова се хванах за каяка на Келси, която се опита да го насочи в по-безопасна посока. Тогава видяхме една сърна, която плуваше през реката. След секунда изчезна и повече не се появи над водата“, припомня си Мими.

Заради човешка дейност Дунав е загубил почти всичките си заливни низини. Преди години, когато е идвала висока вода, тя се е разпределяла по низините и надолу по течението неприятностите заради наводненията са били по-малки. Друга беда са язовирите, построени по горното течение на Дунав. Те се използват за електричество и за навигация. Заради тях обаче са изчезнали популациите на есетрата. Някои от екземплярите на тази риба са били с големината на микробус и са стигали чак до Виена.

Водата в язовирите е студена, а течението е съвсем бавно. Опитай се да плуваш средно по 33 километра на ден, както Мими, без помощта на реката. „Някои дни стигахме по тъмно след десет часа плуване, за да не изоставаме от графика“, обяснява тя.

Голямото забавяне се получава в Унгария, където се оказва, че Мими не може да плува по Дунав, ако до нея няма корабче с лекар. Месеци преди това от унгарското посолство във Вашингтон я уверяват няколко пъти, че й е необходим само валиден паспорт, за да осъществи идеята си. След тридневна борба с бюрокрацията г-жа Хюз намира вратичка в закона и продължава.

Друга задача на Мими е да връща на твърда земя ентусиастите, които искат да плуват заедно с нея. „Не е безопасно да плуваш по Дунав. А и аз поддържам темпото, за да следвам графика си и, колкото и нелюбезно да звучи, предпочитам да съм сама“, обяснява Мими.

В едно от сръбските градчета с нея се запознава пенсиониран капитан на кораб, който вече се занимава със скулптура. Той й обяснява, че реката е всичко за него и й подарява дървена подкова, на която са изобразени инициалите на Мими и Келси, името на река Дунав, а също и кръст. Найдан иска да плува с двете американки чак до гигантския хидроенергиен комплекс „Железни врата“.

Мими отказва, но на сутринта сърбинът все пак започва да плува след нея. На няколко пъти тя се обръща да го види, докато той изостава далеч назад. После Келси забелязва как Найдан се насочва към брега. Вечерта Мими разбира от местни хора, че човекът е получил удар, изчезнал е във водата и тялото му още не изплувало.

„Келси плака часове наред. Не знаехме какво да правим. Той плуваше след нас и мислехме, че в някакъв момент се е отказал и е излязъл на брега. Накрая решихме да продължим. Така ще отведем духа му до км 0. Все пак човекът непрекъснато казваше колко силно обича Дунав“, казва Мими.

Обикновено срещите на Мими с местните хора далеч не са трагични. В плевенското село Байкал кметът организира голям „джумбуш“, когато двете американки акостират на брега. Мими получава книга за кораба „Радецки“, подписана „от капитана на кораба и директора на музея“.

В село Стълпище двете жени спят в порутено бунгало, а местните хора цяла нощ им предлагат домашна ракия. В Русе кметът подарява на Мими икона със свети Георги, закрилник на града, който побеждава змея. Междувременно българските граничари следят двете жени, за да не им се случи нещо неприятно.

„Наблюдавахме ги дискретно и бяхме готови да реагираме бързо“, доверява един от шефовете на Гранична полиция. На влизане в България Мими и Келси имат да наваксат един ден закъснение. По план те трябва да спят в изоставено рибарско селище между Видин и Лом. Заради бързото течение обаче двете успяват да преминат разстоянието от около 50 км за един ден. Така и не разбират какво е да къмпираш под зоркия, но незабележим граничарски поглед.

„Едва ли щях да стигна дотук, ако не ми помагаха толкова много хора“, казва Мими. Вторият й неопренов костюм е започнал да се прокъсва, но няма откъде да си купи нов. Лявото й рамо и ръка я болят, а единият й пръст на крака е счупен. Въпреки това продължава напред. „Едва ли някога пак ще тръгна да преплувам някоя река“, засмива се тя.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Едно мнение по „Да преплуваш Дунав

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *