До подножието на покрива на света

Еверест

Идеята за ходене до Хималаите възникна преди година. Тогава не я гледах много сериозно, защото изискваше много отпуска и много пари. Първият план беше за изкачването на Мера Пийк – един от най-лесните и популярни 6-хилядници на света. Бях чел статия в “Гардиън” за човек, който беше ходил организирано. Върхът присъстваше и в предложенията на британските агенции за трекове, поради което реших, че може и ние да отидем там. Тогава мислех, че може да се оправим и сами, като си носим палатки и минем без носачи.

Впоследствие се оказа, че ходенето на Мера не е проста работа – трябват въжета и други алпинистки истории, с които на мен не ми се занимаваше. Не ми се занимава и сега – ще си остана просто туристче и това е ;-]

Еверест

Тогава възникна идеята за обиколка на масива на Даулагири. Проблемът там беше, че трябваше да се живее дълго време на палатка, на над 5000 м надморска височина, в райони, които са твърде далеч от каквато и да е цивилизация.

Така се появи трета идея – за обиколка на масива на Анапурна. Там има много хижи, където може да се спи и яде и може да се мине без “бивачни съоръжения”. В района обаче върлуваха маоисти. В Непал имаше гражданска война, която проличава в дълбоката провинция, където отрядите те спират и ти искат пари за революцията. Предимно с добро. Дават ти и бележка колко си се изръсил с отпечатана червена звезда и т.н.

През пролетта едни българи бяха ходили на трек в района на Еверест. Той включва полет със самолет до самата планина, за да се избегнат районите с маоисти, изкачване нагоре по една долина на река, което завършва с качване на връх от над 5300 метра, прехвърляне през високопланински проход на 5300 м до съседната долина, където се качва връх от над 5600 м и след това се спускане по долината до летището.

Гокьо

От България тръгнахме четири човека. Петият щеше да се присъедини към нас в Катманду. В крайна сметка направихме това, което са направили онези българи, само че в обратен ред. Първо качихме по-високия връх – Калапатар (5642 м според GPS-a) и минахме покрай страхотния манастир Тенгбоче на 3876 м. След това се отказахме да минем през високопланинския проход, защото беше навалял много сняг последните дни, а и бяхме гроги и/или болнави.

Затова отидохме до втората долина с леко слизане и врътка покрай планината между двете. След това качихме втория връх – Гокьо Ри (5340 м), и дори стигнахме още по-нагоре по долината. От всички най-високи места се виждаха Еверест и други върхове, които говорят нещо и на хора, които не знаят много-много за планините.

Спяхме по лоджове – нещо като туристически спални с различна степен на удобства, които са периодично разположени, тъй че винаги има къде да ядеш и спиш. Носиш си само вода. Останалото го мъкнеха двамата носачи, които си наехме от Лукла – селото с летището .

До Непал се стига с Аерофлот, Катар Еъруейз или Гълф Еър. В първия случай се тръгва директно от София със смяна в Москва и Делхи, но струва с около 50 на сто повече. Във втория се хваща рейс до Истанбул и се лети оттам през Доха, Бахрейн или Абу Даби. Ние летяхме през Доха, като на връщане имахме дори една вечер престой в “прогресивен Катар, родина на независимата телевизия Ал Джазира”.

И така вечерта на 9 октомври оскъдната рода ни изпрати и поехме по път, изпълнен с какво ли не. Останалото ще драсна според “дневника” ми – опърпан лист хартия, на който от едната страна има ксерокопие на карта с маршрута ни, свалена от интернет. Щяхме да се върнем на 3 ноември – най-дългото ми излизане във ваканция от гимназията насам ;-]

Гокьо

По това време в региона празнуват еквивалента на Коледа – най-големия семеен празник, а също и Нова година. Затова полетите бяха претъпкани и скъпи, но пък имаше какво да се види в Непал, а и октомври-ноември времето е най-стабилно и ясно, защото тъкмо е отминал мусонът.

За добро или лошо не се върнах “преобразен” от планина, над 4500 м упорито нямах мощност заради височината. Не ни хвана нито височинна болест, нито неминумата диария. Толкова много черен чай не съм и толкова много игри на „3-5-8“ не съм играл никога през живота си. Изщраках 12 ленти.

9 – 11 октомври

Пътуването с нощен автобус до Истанбул не беше нищо особено, освен че висиш като паяк на границата. На другия ден сутринта сме на летището. Взимаме си билетите и зависваме в чакалнята. Летището е прилично голямо и има полети до всякакви странни места в Азия и бившия СССР. Полетът до Доха закъснява.

От един момент летим над пустинята, но това не се вижда, защото са ни сложили на места пред аварийния изход и илюминаторчетата са големи колкото детски юмрук.

Рамадан е. Мюсюлманите не трябва да ядат и пият, ако е още ден. В 19 часа стюардесата казва, че официално в Доха вече се е мръкнало, така че може да се яде. Девойките са източноевропейки и филипинки. Гледаме филм, но за съжаление малките Ербъси имат само 12 музикални канала и не мога да слушам 16-ти, който е за алтернативен рок. Полетът до Доха е към 4 часа.

Оттам до Катманду са още 5. Вторият самолет е голям Ербъс 300, в какъвто дотогава не съм летял. Претъпкан е, даже свалят един човек, за когото не е останало място. Този път сме още по-прецакани– сложили са ни на седалките в средата. Не ми се спи и затова слушам 16-ти канал – най-накрая.

Този път закъсняваме 5 часа. Излитаме късно с идеята мъглата в Катманду да се е махнала, докато дойде време да кацнем. На летището някакви хора ги е страх да слязат с ескалатора. Чудят се, чудят се, на два-три пъти пристъпят, но накрая се отказват. Бюрокрацията е като в БГ преди 1985 г.

11 октомври

Джипът ни в Катманду

Катманду. Посрещат ни с джип Тойота от началото на 80-те. С него приличаме на британски колониалисти, тръгнали на сафари. Едвам се събираме с всичките раници. Движението в Непал е като английското, но само като посока. Прилича на Европа само докато излезем от района на летището. Нататък е лудница.

Всеки кара и в двете платна, автобусите са претъпкани до задушаване, като висят хора и отвън, моткат се крави, профучават хора на моторетки, всички – абсолютно всички – натискат клаксона, когато си искат.

Попадаме в къща в по-приличен квартал на Катманду – това ще е градската ни база преди и след трека. На полуетажа над нас има малък параклис, където хазяйката се моли всяка сутрин в ранни зори и оставя по нещо за боговете. (Сори, но така и не вдянах всичките ритуали и истории, тъй че няма да пиша много-много.)

Има и огромен балкон, от който се вижда маранята и смога, които се стелят над града. Катманду понамирисва, улиците са малко хаотични, водата се пие само от бутилки, храната се яде само от правилните ресторанти. Има гадинки, които се обаждат, че са в стомаха ти чак няколко дни, след като си ги погълнал.

Оставяме джипа в туристическия квартал Тхамел. Тук има евтини хотели, евтини полари от марката “Шерпа аутдор”, магазини за екипировка, включително фирмен на The North Face, пекарни, ресторантчета, улични продавачи на хашиш. Лудница! Влизаме в първия храм – божеството на храма е замацано с червена боя и изглежда страшно.

Минаваме през Дарбар скуеър – мястото, където са кралският дворец и храмове от Средновековието. Всеки от градовете в долината на Катманду си има такъв площад, защото всеки град е бил с отделен монарх по едно време и са се конкурирали кой ще направи по-представителен център. Дърворезбите по сградите са уникални.

Релеф от Катманду

По тесни сокаци се качваме на хълм, където е Сваямбунатх – будисткият храм на стотиците маймуни. Те скачат по главите на дългокосите, грабят неща за ядене от ръцете и въобще – ето защо си бих ваксина за тетанус/дифтерит и хепатит А и Б.

На връщане се натъпкваме пет човека + шофьора в местните таксита – Марути Сузуки. Трябва да ги караш да пускат „метъра“. Тогава цената е 2 лева да обиколиш по централните квартали. Марутито е супер здрава кола, която не спира пред калдъръм, не й пречи да кара по коритото на река, да влиза в дупки, големи наполовина размера й и да заобикаля изскачащи на пътя деца, велосипедисти и добитък.

Правим се на баровци и вечеряме в Катманду Гест Хаус, където опитвам местната ракийка и бира (само местноварената индийска Кингфишър става, съвсем местните Еверест и Мак-нещо-си не ги бива).

Повечето стоки в Непал са индийски, петролът се внася на преференциални цени от арабите, 60 на сто от бюджета на страната се формира от чуждестранна помощ. Непалците са известни с шаловете от пашмина – от топла козина на хималайско животно, но иначе нежни на пипане, най-добрите се прокарват лесно през дупката на пръстен. Идеален подарък за майки и гаджета. По планините правят и украшения от полускъпоценни камъни.

12 октомври

Пашупатинатх

Сутринта отиваме в Пашупатинатх. Това е индуистко място за раздяла с мъртъвците, но не гробище. В Непал запалват труповете на брега на свещена река и пускат праха по течението. Комплексът е голям и пълен с малки параклисчета, в средата на които има по един куроподобен камък. Това си е точно “дръжката” на Шива.

По едно време палят труп. Той е обвит в оранжево платно, като го горят с ароматни треви. Гадничко е, но не толкова, колкото ако само четеш написаното. Недалеч са кралските места за палене. Там са изгорили кралското семейство преди няколко години, след като синчето им ги изтрепва с калашник, а накрая гръмва и себе си – от мъка.

Проблемът е, че не му дават да се ожени за каката, която си е харесал, а вече е на възраст. По този повод на трона се качва чичо му – сегашният крал. Неслучайно мнозина подозират, че е подкокоросал племенника да свърши мръсната работа, а накрая и себе си. Така идва ред на чичо да управлява държавата.

В Пашупатинатх живеят и множество “садху” – нацапотени изгнаници, които дават да ги снимаш срещу пари, живеят от подаяния и като цяло са се отдали на постигането на възвисяване чрез лишения. (Малко на ангро обяснявам, ама кво да се прави – религията не ми е силната страна.)

Боднатх

От “гробищата” стигнахме пеша през едни храмове и чудеса до квартала на Катманду, в който живеят предимно тибетци. Тук е огромният храм или ступа Боднатх. Представлява бяла глава, с очички и шарени флагчета с молитви, които се веят. Вътре е кухо, но там така и не се влиза. Идеята е да обикаляш “етажите” отвън, по посока на часовниковата стрелка.

След това видяхме и тибетския манастир Шечен – пак в същия квартал. Там трябва да въртиш един метални цилиндърчета с надписи, вместо да се молиш устно. Така си пестиш въздуха и увеличаваш шанса да си сплескаш пръстите, ако се закачат, докато въртиш цилиндъра.

Вечерта направихме последни опити да ограничим багажа до общо 15 кг. Вътрешните полети се осъществяват с малки самолетчета и затова няма мърдане.

В ранни зори се намърдахме на “вътрешните линии” на летището и зачакахме.

13 октомври

Ставаме по тъмно, минаваме с такси през въоръжения кордон на летището и зачакваме полета на Йети Еърлайнз. За да е още по-забавно, се оказва, че ще летим със самолетче, наето от авиокомпанията Шангри Ла Еър. Туин Отър е канадска 20-местна машина, пригодена да излита и каца на къси писти без твърдо покритие. В нашия случай е произведена през далечната 1979 г. и вътре прилича на междуселски автобус.

Йети Еърлайнс Туин Отър

Закарват ни с рейс до самолета, но понеже има мъгла, се налага да чакаме. Пускат ни да се разхождаме по пистата, за да убием времето. Около останалите 20-ина самолета по плаца също се моткат туристи, които не могат да излетят. Някои препикават далечния край на пистата. По някое време все пак излитаме.

Стюардесата раздава бонбони и памук за ушите. Отър-чето шуми оглушително. Освен това външната му врата не се затваря плътно и подухва. Пилотската кабина пък въобще няма врата към кабината с пътниците и се вижда как карат самолета. Летим с около 200 км/ч на около 3500 м височина.

В далечината се виждат първите снежни хималайски върхове. В един момент започваме да приближаваме устремно някаква планина. Точно преди да се разбием в нея, се оказва, че има проход, през който се шмугваме. Известно време от двете ни страни се извисяват склонове. Летим между тях.

Изведнъж самолетчето прави лупинг с десен завой. Долу се вижда пистата. Тя започва от пропаст и завършва в отвесна скала. Пикираме към нея. Тупваме като чувал с картофи на асфалта. Някакви австралийски лелки си изкарват акъла. Спирачки и ето ни в Лукла.

На летището ни чака отбор юнаци, кандидати за носачи. Ние ще си наемем от препоръчана местна туристическа спалня. Там си оставяме и билетите. Те са с фиксирани дати за връщане, но хотелът ще се грижи да не изпаднем от списъка за полета, който ни трябва.

Така се запознаваме с Нима. Той е от племето “раи”, което живее на надморска височина под Лукла. Неговите хора са ниски и набити, англичаните ги набират за елитната си високопланинска войска “гурки”. Понеже ни трябва втори носач, Нима извиква Ринджи.

Разбираме се с Нима за цена, да вървят заедно с нас, за да не изчезнат с багажа и да си намерят свестни обувки за високото, защото в момента са обути с китайски маратонки. Багажът слагаме в два огромни денка, които сме си купили от Катманду. Носачите ги връзват с въжета и си ги закачат на челото. Предплащаме им за първите дни и тръгваме.

Еверест

Пътеката прилича на среднообиколната на Витоша – върви нагоре и надолу, прекосява реката по метални мостове, разминаваш се с хиляди местни и туристи, защото това е нещо като магистрала за селата нагоре. От време на време има и кервани с якове, на които е по-добре да правиш път. Лоджовете, които предлагат храна и спане са на всеки 15 минути и дори по-често. Нагоре носачи мъкнат бира, почти прясно месо от животни, бутилки с газ, машинарии и други манджи. Всичко това на гръб и на чело.

Привечер стигаме до входа на националния парк. Плащаме, за да влезем и скоро сме в “последната хижа преди Намче базар” в селцето Джорсале. Храната почти във всички хижи е една и съща – нещо с картофи, нещо с ориз, пици, каша от цампа (смляна зърнена култура с вид на малеби), момо (нещо като питка калцоне, сгъната на две и пълна с месо, кашкавал, картофи или зеленчуци) , супи, чайове, вода в пластмасови бутилки.

Стаите в хижата също не са по-различни от навсякъде другаде. Те са разделени една от друга с тънки шперплатови стени и съдържат обикновено две-три легла, понякога и повече. Тоалетната е дупка на пода, но доста често е вътрешна. Течаща вода обикновено има отвън, макар че на някои хижи тази работа върши поточето на 10 минути път.

Селцата над 3500-4000 м, отбелязани на картата, преди време са били места за лятна паша на якове, а сега са просто няколко хижи, събрани на едно място.

14 октомври

Двамата ни носачи

От Джорсале за около два часа стигаме Намче. Настаняваме се в Намасте Лодж, който ни е бил препоръчан. Тук освен всичко друго правят и кашкавал, топен в голям тиган, подобно на швейцарско фондю. От трапезарията се вижда връхчето на Тамсерку. Намче е огромно разрастнало се село във вътрешната част на стръмна подкова от хълмове. Тук ще стоим два дни, защото вече сме на 3500 м височина и трябва да се аклиматизираме. Наливаме се и чайове, защото помагало когато пиеш течности и пикаеш повече.

Разхождаме се из района. В най-горната част на селото се е капичнал хеликоптер Ми-8 на непалската армия. Закрили са го с брезент да не плаши хората. Наблизо е музеят на националния парк, от който при хубаво време се вижда Еверест. Вечерта в хижата един американец разказва как ял месо от як и след това цяла нощ имал видения как лети над планината. Не стана ясно какво е зобал якът, преди да го заколят. Заедно с друг младеж двамата бяха направили маршрута през двете долини за нещо като седмица. Ние си бяхме отделили 16 дни.

15 октомври

Правим разходка до манастира в Таме на около 3,5 часа път в едната посока. Преди селото се минава през малък ВЕЦ, който захранва околните села с ток. Селото е под манастира. Хапваме на полянката пред една хижа. Деца пускат хвърчило на фона на заснежени върхове на всички страни. Малко над манастира в Таме е първото място над 4000 м, на което стъпвам. Височината се усеща по това, че вървя малко бавничко и ми се замотва главата. Връщаме се почти по тъмно в Намче.

16 октомври

Тамсерку

От Намче бавно са катерим нагоре към Сенгбоче (около 3800 м н.в.) Там има площадка за хеликоптери, които обаче могат да носят само товари, защото хотелиерите в Лукла и селата преди Намче се разпищели, че ако возят и пътници, ще им вземат хляба, щото всички ще ходят директно над Намче. По този повод разни хора свалят товари надолу към Намче. Единият носи бойлер.

Над Сенгбоче излязаме на превал, от който се виждат Еверест, Лхотце, Нупце и Ама Даблам. Спускаме се към голямото и богато село Кумджунг, което почти се е сляло със съседното. Следобед се разхождаме до безумния Еверест Вю Хотел, 5 звезди, който е построен на стратегическо място, откъдето се вижда Еверест.

Има и стаи барокамери, където може да се надишаш с кислород, ако вземе да те наляга височинна болест. Хотелът изглежда затворен, но странно ми прилича на една от големите, изоставени хижи в Средна гора, пред която има паметник на партизани. Вече не си спомням името…

За вечеря хапвам шерпанска яхния, в която има картофи, ряпа и макарони. След това си мия зъбите с чужда паста за зъби “Дабур Ред”. Тя е непалска, яркочервена на цвят и сред съставките й са черен пипер, карамфил и други растения за искрящ дъх. На една от австралийките в хижата й става зле. Водят я в болницата в съседното село, за която местните плащат кой както може, западняците – с долари, а докторите са предимно чужденци.

17 октомври

Столова в Хималаите

От Кумджунг вървим първо надолу към реката, а след това нагоре покрай нея. За 3 часа стигаме манастира Тенгбоче на 3876 м. В ранния следобед се качваме на една чучка над манастира на 4180 м, за да свикваме с височината. Гледките са страхотни. Вечерта попадаме в трапезарията на група руснаци, които унищожават малки бутилчици с “Маунт Еверест” уиски и разговорите им стават все по-шумни.

18 октомври

Рано сутринта отиваме на службата в манастира. Сядаме на пода, докато монасите се събират, ом-вайки си под носа. Нижат молитвите в монотонен ритъм, от който може да ти се приспи, ако на задника не ти е толкова студено. Манастирът изглежда като някаква картичка с всички бели върхове наоколо. Хапваме понички от пекарната, запасяваме се за изпът и тръгваме към Дингбоче.

Стигаме за 5 часа на 4380 м. Пътьом се минава през двуетажен мост – всъщност мостовете са два, но новият е построен над стария. От селцето Оршо се разкрива поредната супер гледка. Повечето хижи са пълни, затова се приютяваме и петимата в една скапана стая, но поне е топло и кенефът е наблизо. Решаваме да останем тук два дни за аклиматизация. Чакаме първи прояви на височинна болест – главобол, драйфане – но не се появяват.

19 октомври

От Дингбоче поемаме по странична долина към Чукунг за еднодневна разходка. В дъното на долината се вижда Айлънд Пийк – един от по-лесните 6-хилядници. От Чукунг може да се качим за първи път на над 5000 м, но вместо това зависваме в една от хижите. Ядем на 4830 м под зоркия поглед на препарирана норка, която прилича на огромен кренвирш. От незнамсиколко дни не съм ял месо. Времето е ясно, но ветровито. Височинната болест пак не идва. След цял следобед в Чукунг се спускаме до Дингбоче за час и нещо.

20 октомври

Деца в хималайско село

През нощта е валял сняг и е натрупал един пръст. На изпроводяк в Дингбоче ни даряват с бели парчета плат като шалове за късмет. Изкачваме се по склона, после вървим със слаб наклон към Дугла – гадно място с няколко гадни хижи. Изкачваме се през мъглата до паметниците на загиналите на Еверест. В ранния следобед стигаме Лобуче. Всички хижи са пълни, дори снобарския и екопостроен Еко Лодж с кенефи във всяка стая за 18 долара на човек на вечер. Затова си взимаме общо помещение в един от другите лоджове.

Дотук по хижите беше светло, защото имаше слънчеви клетки и печеше. Заради лошото време акумулаторите са празни, затова палят газови лампи. Група италианци празнуват рожден ден и печелим парче торта. Продължава да вали сняг.

През нощта чакаме да ни хване височинната болест, затова си лягаме рано. Преди това в тази хижа и в долното село са минали на визитация едни американски доктори. Те работят по проект на Станфордския университет, който проучва кои хапове помагат за височинна болест.

За целта, ако искаш, те ти дават или ибупрофен, или диамокс, или просто плацебо, и те проверяват как се държиш на 3 места с различна височина. Според тях в Лобуче 80 на сто от хората получават някакви симптоми на височинна болест. Ако са ти леки симптомите, може да глътнеш диамокс и да продължиш нагоре. Ако обаче се усилват, незабавно слизаш надолу. Понякога дори 100 м слизане помагат.

Всичко зависи от бързината на качване – по максимум 300 м на ден. Маршрутът ни не е дълъг и ако беше по на ниско в едната посока е с дължината примерно на прекосяване на Рила от север на юг. Заради височината обаче преходите са къси.

Гледка от Калапатар

Идеята ни е на следващия ден да качим върха Калапатар, част от реброто на Пумори, откъдето се вижда Еверест, базовия лагер, Лхотце и т.н. и да слезем пак на Лобуче. Преходът е дълъг, но не и невъзможен. Снегът обаче си вали. Затова решаваме да стигнем само до селото под Калапатар – Горак Шеп на 5100 м и да спим там.

21 октомври

В 5,30 сутринта вали сняг. Италианците тръгват към Горак Шеп. Те са група и имат да гонят график. Болнавите остават да ги чакат долу. Отказваме се да тръгваме.

Към 8 часа времето се изчиства. Решаваме да стигнем поне до Горак Шеп, но да се върнем да спим на по-ниско в Лобуче и на следващия ден да атакуваме Калапатар, пак от Лобуче.

От Лобуче до Горак Шеп стигаме за 2 часа. От височината се влача като тюфлек и нямам мощност. Хижите в Горак Шеп са претъпкани с лакомства, изоставени от предишни експедиции на Еверест. Хапваме авангардни шоколади и решаваме да катерим Калапатар, макар че вече е късно сутринта, а следобед времето по принцип се скапва.

Качвам го за час и половина – последен от всички. Трудно е. Едва дишам, едва се изхрачвам, не ми стига въздуха, нито мощността. Докретвам до най-високото място, което се оказва на 5642 м. Колкото Елбрус! Ура!

Главата ми леко се върти и докато се качвам смело на самата пирамидка на върха с будистки молитвени флагчета, които се веят, за малко не се изтърсвам в пропастта. А иначе гледките са велики и не само към Еверест.

Слизането е по-бързо, но в Горак Шеп съм пълен парцал, а слизането в Лобуче е съвсем на магия. За поредна вечер играем 3-5-8 и пием литри черен чай. След като съм качил Калапатар и всичките емоции от гледките, си мисля, че ми е малко писнало цялото ходене. Вярно, гледките са гледки, но все пак мизерията си е мизерия, а и целият трек ми се струва еднообразно и разсипващо занимание.

22 октомври

Ама Даблам

Следващата ни цел е проходът Чо Ла, през който ще се прехвърлим в съседната долина. Първо обаче вървим към двете хижи в Дзонгла. Едната е вече пълна. И двете са мизерни, скъпи и студени, но заобиколени от 5-6-хилядници в дъното на странична долина. Красота! Тук започваме спорове дали да минаваме въобще през Чо Ла, който е на над 5400 м и скоро е валял сняг.

До края на деня отгоре слизат няколко организирани групи. Хората казват, че е уморително и трудно, но все пак става. Някои от нас са падали по склонове и сега се притесняват да не им се случи същото. Други се чувстват разкапани. Трети им е все тая. Четвърти вече искат да минат през прохода, макар че преди това са били против. Оставяме решението за сутринта.

23 октомври

На сутринта времето е чудесно. Вече не си спомням кой го каза, но вървеше слух, че след 23 октомври времето ще се оправи. И явно слухът е бил верен!

Предната привечер през хижата ни в Дзонгла мина един англичанин. Беше прекосил от другата страна на Чо Ла дотук за четири часа и половина. Междувременно разбрахме, че днес е успял да качи Калапатар и слизал надолу към Намче. За първи път срещам такъв бързоходец.

Оказва се, че само двама души все още имаме желание да минаваме през Чо Ла, макар че заради височината нямам никаква мощност и вървя много-много бавно. Затова решаваме да слезем надолу, да направим завой около хребета, през който минава Чо Ла, и така да стигнем докъдето трябва от другата страна.

На първо време слизаме до Периче покрай езерото Чо. Ринджи пердаши далеч напред и се оказва, че вървим откъм грешната страна на водата. Така слизаме до Оршо, където ядем. Има два начина да отидем в съседната долина – през Порце или Пангбоче. Решаваме за второто село.

В късния следобед сме в Пангбоче. Нима ни урежда голяма отстъпка в “хотел”, който има тоалетна клекало във всяка стая и кран за студена вода, който върши работа на душ. Къпя се за първи път от много време насам. Дотук съм изкарал с мокри кърпички и студена вода. Не че по хижите няма къде да се къпеш, но някакси не ме кефи да се поливам с кофа в дървена колиба на студа ;-]

24 октомври

Гокьо

Тръгваме по подсичащата пътека от Пангбоче за Порце. Тя е тясна и стръмна от едната страна. Опитвам се да изпреваря с бърз ход един керван с якове. Успявам, но веднага след това оставам напълно без дъх и трябва да се спра. Животните съответно ме изпреварват и се налага да им дишам праха дълго време, защото повече няма как да ги размина. Вече сме на около 3500 м, но очевидно се е натрупала някаква умора…

Стигаме за 2 часа. Порце е китно село, а съседната долина – доста красива. Спускаме се надолу към нея. Един от нашите хора дава 100 рупии на група тибетци, за да ги снима с шарените им дрехи и т.н. След това се катерим нагоре по реката.

Следобед стигаме Доле, където ям най-вкусните пържени зеленчуци до този момент. След цял ден слънце ни захлупва мъгла. Вече се водим аклиматизирани и не трябва да внимаваме по колко метра височина катерим на ден. Затова продължаваме смело към Луза и оттам към Мачермо.

Спим в по-гъзарска хижа със странни манджи. Картофеното пюре с карфиол е най-авангардното нещо, което съм ял последните дни. Въобще – в тази долина има далеч по-разнообразни и вкусни неща за ядене. Освен това е чувствително по-евтина от съседната, а от края й пак се вижда Еверест.

25 октомври

От Мачермо за два часа стигаме до Гокьо. На над 4500 метра сме и отново губя сериозно мощност. Минаваме скали с потоци, две езера, а също и разклона за Тангнак и Чо Ла. Реално, като не сме минали през прохода, сме загубили само един ден.

Установяваме се в хижата Гокьо Ризорт. В нея в началото на 90-те е живял филмов екип, снимал лента за Еверест. В стаите вместо крушки мъждукат светодиоди, захранвани от слънчеви колектори. В ранния следобед отдолу се качва мъгла и не ни остава нищо друго освен да играем 3-5-8 и да се заяждаме за глупости.

Причината да играем точно 3-5-8 беше, че през цялото време не можа да вземе надмощие нито групата, която искаше да играем белот, ни другата, която настояваше да се играе друго, например бридж ;-]

26 октомври

Гокьо

Времето сутринта е страхотно. Започваме да катерим отсрещния връх Гокьо Ри. Аз съм най-бавен и стигам за два часа. Днес мъглата е решила да дойде по-рано. Затова снимам Еверест всеки път, когато поредната порция мъгла отмине, защото не се знае дали няма да увисне до края на деня.

Навръх Гокьо Ри обаче се изчиства. Не знам колко точно показа GPS-а, но беше някъде около 5350 м. Гледката е към цялото било с Еверест и към още осемхилядници като Чо Ойо, Лхоце и Макалу, както и към много върхове на всички страни в района Кумбу на Хималаите. Гледката е някак по-обширна отколкото от Калапатар и май ми харесва повече.

Къде на майтап, къде не започваме да кроим планове за изкачване на Чо Ойо, който изглежда близо и не особено труден ;-] Слизаме до Гокьо по обед, когато мъглата довежда и ситен сняг. Забавляваме се в «най-високата книжарница на света». Тя е разположена под една от хижите и съдържа култови томчета, сред които поне две книги за комерсиалната експедиция до Еверест от 1996-та, когато мнозина измират от глупост и лош късмет.

27 октомври

Тръгваме рано за петото езеро на Гокьо, което е още по на север, по пътя за базовия лагер на Чо Ойо. Стигаме за час и половина. Гледката към Еверест и всичко останало е пак страхотна. Изщраквам поредния филм, а Нима пали няколко сухи треви в чест на боговете.

Следобед се смъкваме чак до гъзарската хижа в Мачермо. Край селото се намира забавна плоча, на която пише «На това място йети нападна шерпка и уби няколко яка» или нещо подобно. Така и не я намирам къде е.

Спасителен хеликоптер

В Мачермо има база на хималайския спасителен отряд. Той разполага и с «торба на Гамов», която сигурно си има нормално име на български. Ако те удари височината, те вкарват вътре, надуват я и и поддържат надута. Така се предполага, че дишаш по-наситен с кислород въздух, което намалява ефекта от височинната болест.

На някакъв чужденец наистина му е зле и го вкарват в торбата. Тя си има и висотомер, който показва на каква надморска височина е атмосферата вътре в нея във всеки един момент. На другата сутрин пред хижата каца хеликоптер, който евакуари болния и жена му.

28 октомври

Слизаме с бърз ход от Мачермо в Намче. Вече нямам записки на листа хартия. Помня че вървяхме много, но все по-леко, че качихме убийствен проход, по пътя към който се виждаше пак красивото село Порце, както и че към края на деня стана мъгливо и облачно.

В Намче попаднахме на цеха, който бутилира «минералната вода от извора Еверест». Всъщност Намче е от малкото места с чиста изворна вода, която може да пиеш, без да се налага да я преваряваш или тъпчеш с йод и химикали.

Спахме в същата хижа като на идване. На вечеря наблюдавахме как група шумни унгарски чичовци и няколко японски дядовци нагъват пържола от як. Никой от тях не умря ;-]

29 октомври

Пумори

Смъкнахме се за около 5-6 часа от Намче до Лукла. Това също беше дълъг ден. Установих, че се потя много – нещо, което почти не ми се беше случвало нависокото. Пътьом ни отписаха от списъка на влезлите в националния парк.

Отседнаха пак в хотелчето, от което се вижда пистата на летището. Беше мъгливо и гадно, но все пак едно самолетче дойде и си замина точно под ивицата облаци.

Вечерта ядохме зелена салата и куп други неща и се приготвихме да ловим самолет рано сутринта.

30 октомври

Времето не беше най-доброто на света и първите полети от Катманду идваха със закъснение. Нашият полет беше един от последните за сутринта, а трябваше да ни качат, защото на 1 ноември ни беше обратният полет за родината. По някое време дойде бръмбъзъкът на “Йети Еърлайнс/Шангри Ла”. Първият път не успя да уцели пистата и кацна едва от втори опит. Качихме се набързо и поехме към цивилизацията.

В Катманду бяхме по обяд. Отидохме с джип на пазар в нещо, което приличаше на нещо като супермаркет “Елемаг” в нещо като квартал Изток на Катманду. Нямаше уиски “Маунт Еверест”, а непалският ром в бутилка с формата на традиционна шпага в естествен размер не ми се стори толкова привлекателен.

Следобед се отдадохме на покупки на подаръци и екипировка. Да живеят поларите на “Шерпа Аутдор” (11 лева) и пухените спални чували на “Алпайн Дизайнс Катманду” (110 лева за комфортна температура -10 – -15 градуса)! С това съотношение цена/качество може да направят бум на българския пазар! ;-] Е, и в оригиналния магазин на “Норт Фейс” имаше някакви драматични намаления, не може да се отрече ;-]

31 октомври

Садху

Посветихме деня на разглеждането на Патан – един от градовете в долината на Катманду, който е бил сред съперниците на сегашната столица. Храмовете бяха безбройни. Малките улички и задни дворчета бяха като комбинация на Истанбул с Италия в азиатски вариант.

А как се бяхме научили да се пазарим вечe ;-]

1 ноември

В ранни зори се отправихме към летището. Този път нямаше мъгла и излетяхме за Доха по разписание. Отгоре се виждаха чудесно разни полупустинни райони на Индия, после пясъците на пустинята и огромните кръгове на яхтените пристанища около Дубай.

В Доха бяхме по обяд на температура от 35 градуса. Авиокомпанията ни беше настанила за вечерта в 4-звезден хотел. Имаше още обяд и вечеря за нейна сметка. Никога преди не ми се бяха услаждали толкова много обикновени неща като салата, хляб и сирене.

Следобед тръгнахме на разходка из Доха. Столицата на Катар представлява парк около залива на морето, 15-ина небостъргача, още 15-ина строящи се и жега, която трудно може да се опише с думи. Така и не намерихме стария “сук”, който бил единственото нещо, останало от старото рибарско селище, което Доха е била до откриването на запасите от нефт и газ.

Типични лодки в Доха

Иначе може да се возиш с традиционна лодка до островче-парк в средата на залива, да пиеш вода от чешмички-хладилник, да гледаш как местна кака, забулена отгоре до долу прави нещо като джогинг по крайбрежната алея, облечена като приятелка на Батман, да откриеш колко много чужденци работят в Доха – западняците като шефове на компании, а азиатците от бедните държави като обслужващ персонал.

2 ноември

Рано сутринта поемаме за Истанбул. Поредният полет е претъпкан – този път с японски туристи, за които е най-евтино да летят до Турция през Катар.

В Истанбул вали дъжд и прилича на истинска есен. Странно, но той ми се струва най-европейското място, на което съм бил през последните дни. Разгледахме каквото можахме, преди да се стъмни, включително жестоките малки улички под Света София.

Вечерта се изнесохме за автогарата. Бяхме си оставили багажа в чакалнята на фирмата, която щеше да ни вози до София. Изядох кило ябълки и грозде от хипермаркета над автогарата – за първи път, без да се замислям как да ги беля и дали ги мия с правилната вода.

Пешеходна пътека в Доха

Гадното на пътуването с рейса Истанбул – София е, че в 2 часа посред нощ те стоварват на един километър от границата и те карат да вървиш пеша до гишетата на граничния контрол.

Точно там един чичо ни се заяде, че нямаме транзитни визи за Турция. Номерът е, че българи можело да ходят без визи в Турция само на туризъм, т.е. нямаш право без виза да преминаваш през страната и да я напускаш от другата страна, а само откъм България. (Това вече не е така и можеш да минаваш, както искаш, б.а.) Та граничарят ни се развика, че ще ни глобяват и т.н. Ние му казахме, че той е първият, който ни прави проблем, и ако е вярно, каквото казва, са щели да ни пипнат още на излитане от Истанбул за Доха.

Накрая си измъкнахме паспортите и се наредихме на друго гише. Там нямахме проблем.

На сутринта София също ми се стори чист и приветлив европейски град. Вярно това впечатление трая само един ден, но въпреки това е факт ;-]

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *