България
Чудната Чудинска планина
Oт Константин Иванов в България на 17.02.2010
През уикенда решихме да изкачим Чудинска планина, която е сред по-лесно достъпните с обществен транспорт затънтени погранични планинки на Западна България. Първо хванахме новата БДЖ мотриса от София за Кюстендил, а след това – пътническия за Гюешево. Той пътува с колосалните 15 км/ч по жп линия, обрасла с треволяк.
Към останалата част от статията »
За Новия Йерусалим, иманярите и Хладките бани
Oт Константин Иванов в България на 01.07.2009
Има едно място в България, което местните жители наричат простичко „Югозапада”. То не съвпада по размери с долната лява една шеста от страната. Ако се вярва на географите там се намира по-голямата част от нашите планини. Съвсем друг е въпросът, че самите учени не успяват да уточнят с колко точно такива разполага родината. Бройката се движи между 37 и 40.
Манастирско шушукане
Oт Константин Иванов в България на 30.06.2009
Тишина и спокойствие, хладни сенки и извори. Много часове, в които да се замислиш за смисъла на живота, вселената и всичко останало. На пръв поглед това трябва да се случва на поклонника, тръгнал да обикаля българските манастири. Наяве обаче ситуацията е по-различна.
В по-големите и леснодостъпни обители тишината и спокойствието се изпаряват през почивните дни, когато е време за кръщенета и сватби. Освен това, дори да поиска, пилигримът трудно може да намери точно онова място, познато от “Под манастирската лоза”, за да побъбри с божиите служители.
Под чардаците на Боженци (2002)
Oт Константин Иванов в България на 30.06.2009
Ти си градско чедо – любител на природата. Като такъв трескаво преравяш списъка от места, които си искал да посетиш, но все нещо те е спирало. Отмяташ вече обиколените места – Мелник, Ковачевица и Лещен, и освен Жеравна излиза, че ти е останало само Боженци. Чувал си от приятели, че наемат цяла къща там и купонясват в безкрайни уикенди. При това, без да им се налага да изкарат после месеца на хляб и вода.
Предбалканското селце се е сгушило сред гористите хълмове почти в центъра на България. Реално спрямо София то не е по-далеч от подобните нему селца за масови забавления, но пък е по-близо за хората от другите краища на родината.
Залези на Мусала
Oт Константин Иванов в България на 23.06.2009
Всяка зима си има няколко мъгливи дни, в които слънцето сякаш няма никога повече да се появи, леденият въздух реже дробовете като цигари без филтър, дърветата са отрупани със скреж, а приятелите ви имигранти, прибиращи се за седмица, са принудени да кацат в Пловдив.
В такъв един ден газя преспите сняг по улиците, като си помагам със скиорски щеки. По принцип не нося щеки, докато обикалям града. Сега ми се налага, защото ще се включа в стабилна тумба от планински водачи и спасители. Гостите в компанията ще изкачваме със снегоходки най-високия връх в Рила, България и Балканите – Мусала (2925 м и 40 см, ако случайно сте забравили какво ви е говорила пълничката ви учителка по география).
Дългите плажове на Средното Черноморие
Oт Константин Иванов в България на 23.06.2009
По залез слънце стигаме до плажа. Преживели сме твърде много за един ден. Най-напред ни сполетя канско задръстване, защото цялата държава се е засилила за море. След това колата подозрително замириса на развалени яйца и сяра, накратко – на пъкъл. Малко по-късно изцяло отказа да работи – акумулаторът е заврял.
Важното обаче е, че всичко е приключило благополучно и морето се е ширнало пред нас. Всъщност прилича на море от филм на Тарковски. Защото на първа линия вместо десететажни хотели, които приличат на манастир, или хайде, вместо каравани и чадъри, са се ширнали десетина червени контейнера. Не, не за боклук, а за транспорт с кораби. Наредени са като детски кубчета и са разположени на такова място, че започвам да си мисля, че някое гигантско дете с исполински размери ги е редило по пясъка.
По южните морета (2002)
Oт Константин Иванов в България на 18.05.2009
Някои паркират за цяло лято караваната на къмпинг „Градина“ и прекарват там месеци. Други карат сърф на „Арапя“ до Царево, трети тъжат, че „Делфин“ над Ахтопол и чехкините вече ги няма.
Гера от няколко години живее в САЩ, но всяко лято се връща и ни кара да ходим по южните морета – разбирай на къмпинг „Каваците“ под Созопол. Станало е нещо като традиция вече десет години. А и къмпингът за разлика от много други неща си остава почти един и същ.
Някой път даже се чудим дали въобще са минали толкова месеци от последното стъпване на плажа. Кръчмите са същите, интернет залата е на старото си място, разминаваме се с физиономии, познати от предишните летни ваканции. И като всеки път плодовете в смокиновите горички зад дюните все още не са узрели. И трябва пак да си отбележим в календара за следващото лято да отидем на къмпинг две седмици по-късно, за да приберем реколтата.
По българските екопътеки (2002)
Oт Константин Иванов в България на 18.05.2009
От дъждовете пътеката е хлъзгава и кална, а мокрите зелени листа я обграждат от всички страни. Грее слънце и топлината се смесва с влагата, чувстваме се като в импровизирана руска баня. Ролята на брезовите клонки, чийто мазохистичен допир подобрява кръвообращението, се изпълнява от растенията и клоните, които се увиват около краката. Струва ни се, че са живи.
Негованската екопътека внезапно стига до почти отвесна дървена стълба. Тя води до стабилно мостче над реката. Преминаваме го успешно, изкачваме се по друга стръмна стълба и пак се запровираме през храсталаците. Отново слизаме до мостче кой на два крака, кой на четири, кой по друг начин, пак прекосяваме Негованка и се изкачваме на по-широко място.
Наблюдателната ни площадка е на няколко десетки метра над реката. В далечината се вижда как тя се влива в огромно пространство, може би язовир, може би блато – като в онези американски филми, в които престъпникът се крие сред мътилката, а положителният герой го преследва с нещо средно между водно колело и скутер с перка.
На лов за звезди в Карадере
Oт Константин Иванов в България на 18.05.2009
Нямаме никаква идея къде сме. Човекът от бензиностанцията на Бяла може би е бил прав, когато ни каза, че дотам не може да стигнем по това време и с тази голяма и ниска кола.
Наближава два и половина сутринта, а единственото сигурно нещо, с което седмината в купето разполагаме, е черно-бял лист, отпечатан от Google Maps. На него много ясно личи пътят, който води до Карадере. От ресторанта в северния край на Бяла трябва да се тръгне през лозята, после да се завие вляво, после вдясно и накрая надолу, към морето.
На практика обаче сме някъде сред пустошта. „Дано не завали, докато сме тук, защото няма излизане“, мъдро отбелязва един от приятелите. Наистина черният път, по който пъплим, е глинест и като нищо би се превърнал в хлъзгава, мазна пързалка, ако му се даде възможност.