„Имам нови зимни гуми, колата е страшно стабилна”, успокоява ни Пешо, докато форсира реното по заледения път. За него май е обичайно да сменя предавките на около пет-шест хиляди оборота в минута. Чувстваме се като на рали “1000 езера”.

Планинското шосе върти осморки на всеки две секунди. От едната страна винаги има снежен склон, който свършва долу, много-много надолу, в долината, където мигат светлинките на къщи. Майсторски избягваме изскочил джип, малко избуксуваме, задницата на колата почти незабележимо се подхлъзва и с грохот спираме зад къщата на семейство Фердингер.

Нека фамилията не ви подвежда. Намираме се в Северна Италия. По-точно в Южен Тирол, сега Алто Адидже. Австрия е принудена да се раздели с тази провинция след Първата световна война, а Мусолини се опитва да я напълни с преселници от бедния италиански юг.

Прочети още »

„Вълци! Вълцииииии!“, вика Боби, докато тича към нас. В този момент сигурно подобрява европейския рекорд за бягане по нанагорнище на заледен черен път. Зад него пробягват три сенки. Слава богу, оттеглят се към дерето отсреща, а не го преследват. Вълци са – наистина!

Не че преди съм виждал такива зверове – само едно неориентирано диво прасе до залива Парашкева на морето и едно мече в Родопите. Вълците обаче доказват, че мястото, в което се намираме, не е наречено съвсем правилно – Тотес Гебирге, Мъртвата планина.

Тя се пада някъде по средата между Линц и Залцбург, но на юг от двата австрийски града. Мястото е доста пусто по алпийските стандарти. Докато сме там, срещаме едва неколцина туристи. Идеята ни е да прекараме няколко дни на чисто и високо, сред снегове и върхове, толкова озъбени и каменни, колкото онзи прословут образ на Матерхорн от опаковката на шоколадите.

Освен това Австрия е разположена в средата на континента, която я прави удобна за среща с приятели, пръснати в няколко държави. „Най-хубавото е, че въобще има сняг“, радва се Ели. Тя живее в един от най-вълнуващите европейски градове, където обаче климатът е мек и слънчев.

Прочети още »