Плажа до Уурлу

Преди години за Гърция имаше визи (или нямаше, но можеха лесно да те върнат от Кулата с черен печат). Тогава мнозина отиваха на турския остров Гьокчеада и се връщаха с фантастични истории колко яко е там.

Кацнал бръмбар на пешкир

Същото се разправяше и за гръцкия Тасос, но това е друга тема). Сега, когато светът е широк и спасение дебне отвсякъде, тръгваме за Гьокчеада, за да видим как е.

Езерото до сърфисткия плаж

За „гьокчето“ се знае, че е сърфистки остров. В долния десен ъгъл има лиман с розови фламинги и пясъчен плаж, където пловдивски учители могат да ти преподават от лодка как да стоиш на дъската и да вдигаш платното.

Така се превозваме

Нашата компания е над тия неща и си носим колела. За да е по-яко, товарим две на покрива и две вътре. Взимаме и пети човек без задръжки и без колело, защото хем няма място, хем бензинът е скъп.

Нива край Капъкая

Тръгваме след работа, стигаме по никое време границата при Свиленград, минаваме я и опъваме палатките сред напояваните изкуствено поля след Одрин.

Местните опъват черджета на сянка

На другия ден се успиваме и пристигаме на малкото пристанище Кабатепе, точно 20 минути след ферибота. Лятото обаче корабчетата са през около 3 часа, така че заставаме на сянка като местните и люпим семки.

Возим се на ферибота

Шлюпката за Гьокчеада е стара трошкава машина, но струва около 20 лв за кола с всичко живо (засега) в нея на посока, така че се качваме смело. (Даже на връщане ни се пада да пътуваме с нея вместо с по-новия ферибот).

Още малко от Кабатепе

Стигаме до пристанището на острова, където може да се видят скали с формата на кашкавалени пити. Прекосяваме набързо столицата на Гьокчеада и стигаме до соленото Туз гьолу и плажа Айдънджък, известен като „сърфисткия„.

Чорапи за военни - 25 стинки

Островът до края на 20-те години на ХХ в. е гръцки и се казва Имброс, но поради договорености в Швейцария е прехвърлен на Турция с условието да не гонят местните. Те постепенно обаче се изнасят и са заместени от пришълци от Анадола.

Сърфисткият плаж

Затова на плажа може да видиш съвсем нормални момичета от Истанбул по бански, по-консервативни лелки, отишли на море и пясък по анцузи и тениски, както и облечени в черно отгоре до долу традиционалистки.

Центърът на столицата на гьокчето

Те пристигаха със семействата си по обяд в най-голямата жега, правеха си агнешко барбекю докъм 17 ч., а после си тръгваха. И не припадаха!

Лодка на брега до Уурлу

Сърфисткият плаж постепенно е обхванат от комерс и много българи мрънкат, че преди е било по-диво, а местните са готвели вкусни домашни манджи за без пари. Така или иначе цените не са голям проблем, освен на бензина (около 50% по-скъп от българския) и бирата заради акцизите.

Шосето в южния край на острова е нацъфтяло

Дълги години Гьокчеада е просто военна база, насочена към близкия гръцки остров Самотраки и нетолкова близкия Лимнос. Това означава, че на много плажове има гръцки роуминг вместо пресоления турски. И сега е пълно с военни и надписи да не се снима, но не са никакъв проблем.

Овце в кале

Разположихме си палатките и тентата на плажа Уурлу в долния ляв ъгъл. Оставихме девойка по мононики да придава европейски вид на нашия стан и да раздава кибрит и други забравени стоки на местната младеж, дошла на барбекю, която ни изхранва с агнешки бъргъри за благодарност.

На Гьокчеада са садили много борчета

Яхаме колелата на следващия ден. Юни е и жегата не е като през юли, но определено не е гот. Сърфистки остров означава и че много духа.

Центърът на острова е завладян от планина над 1200 м. н.в.

От четирите дена обаче кофти за велосипед е само последният. Късмет!

Касапът е истински касап

Гьокчеада се е развивал по малко по-различен начин от гръцките егейски острови. Държавата е садила борчета до откат, построила е няколко язовира и е попълвала населението на острова със спонсорирани пришълци отдалеч.

Плажът на Уурлу

В началото на 90-те Гьокчеада се отваря за туризъм. Идват българите, после сърбите и сега румънците.

Деца от Анадола на острова

От плажа на Уурлу тръгваме за едноименното село, до което има пристанище. Снимаме местните пубертети, дошли от Анадола с трогателен английски.

Спускаме се към плажа Мармарос

Наливаме си вода от чешмата и продължаваме по баира към Дерекьой. Преди десетилетия това е било най-многолюдното село, днес е поизоставено.

Дерекьой е почти празно в наши дни

От него тръгва отклонението по черен път за плажа Мармарос. Така и не намираме рекламирания водопад. И едни истанбулци не го намират, но пък Самотраки е точно отсреща.

Романтично кафене нависоко

Със сетни сили продължаваме към столицата. Купуваме си хляб, домати, кашкавал и кисело мляко и си правим пикник на тревата, недалеч от статуята на Ататюрк в черен фрак и бомбе. Хвала на човека – зайче не изскача отникъде!

Пристанището на Калекьой

С нови сили се спускаме към пристанището Калекьой. Оказва се, че върволицата тъмни субекти не е от затворници, а войници, които се връщат от гарнизонка.

Птиците над калето на Калекьой

Калето на Калекьой е обрасло с трева, с много добра акустика към звука от джамиите в 17 ч., с малки столчета на кафенце на върха, турско знаме и пак гледка към Гьокчеада.

Плажчето Лаз Кою вече има кръчме

Наобратно минаваме покрай язовира в центъра на острова, качваме се бясно, а после още по-бясно се спускаме към южния бряг. Шосето до Капъкая се пази от безстрашни песове, които лаят и се скатават в колибката си. Минаваме и покрай отбивката за малкия плаж Лаз Кою и ето ни обратно на лагера.

Кози на плажа

Каталясали сме! Водата до брега е дълбока и гледаме как рибарска лодка акостира на метри от пясъка. На другия ден виждам нещо, за което съм почти сигурен, че е морски тюлен.

Подводни ребра край Уурлу

Гледаме и как не трябва да се гони в морето надуваем кренвирш при силно течение.

Паметникът на Ататюрк

Следват безметежни дни на плажа, а после ветровито каране по южното крайбрежно шосе обратно към сърфисткия плаж, бързо купуване на баклави и текирдагско вино за подарък, минаване покрай пътен пост с калашници, тотално претарашване на колата за наркотици или кой знае какво на влизане в България, включително с рентген.

Местна кухня

Присъдата: гьокчето става. Дори само заради манджата със зелен боб и супер киселомлечен сос на лелката, която говореше български в ресторантчето си на малките 5 кьошета зад центъра на столицата.

Рибарска лодка по много тъмно