Пристигам в Белград в един часа след полунощ. Ако се вярва на картата, която съм свалил от интернет, хотелът не е далеч. Трябва само да изкача стръмния булевард и после да завия наляво.

Тогава виждам сградите на бившето югославско военно министерство, поразени от „умни“ ракети по време на кризата през 1999 г. Бетонните грамади приличат на купчина тухли, увеличени хиляди пъти и посечени от гигантската ръка на каратист. Останали са само стените и подовете, но те са поддали в средата на етажите и са образували нещо като фуния един върху друг. А около тях всичко изглежда напълно нормално.

Първо си мислиш как е възможно това да се случи в европейска столица в края на ХХ век. После се питаш защо четири години след бомбардировките тези сгради продължават да си стоят по този начин. Нарочно не задавам втория въпрос на сръбските си познати.

Но все пак си мисля колко сюрреалистична е подобна гледка – първото ми впечатления от град, който досега само съм прекосявал, отивайки или връщайки се от Европа. После обаче си спомням за 20-етажната сграда в Сараево, която обстрелвали месеци наред от околните височини, както и за дупките от шрапнелите по стените на къщите в старата част на Дубровник.

Съвсем бившата вече Югославия е идеалното място за war buffs – пригладените западни пътешественици, които лунатично снимат градовете, разрушени от война. След като Бейрут е почти възстановен, се налага да обиколят из други места, вече безопасни, но все още непреминали неизбежния фейслифт.

На сутринта настроението не е толкова минорно. От прозореца на хотела виждам все още незавършения катедрален храм „Свети Сава“. Първата копка е направена още през 1894 г. По време на Втората световна война строежът е замразен и продължава отново едва през 1985 г. Монументалната полуготовост на църквата донякъде я сродява със Саграда фамилия на Гауди в Барселона. Камбанарията обаче работи и колкото и да е странно, ми се счува, че изпълнява някаква православна версия на Yesterday на „Битълс“. А може би шумът от уличното движение предизвиква звукови халюцинации…

През две пресечки е правният факултет на Белградския университет. Кръстовището пред него е блокирано от студенти, хванати за ръце. Протестират срещу опитите да се ограничи автономията на факултета. Автомобилното задръстване се е проточило на повече от километър, а клаксоните озвучават протеста по-силно, отколкото на други места, където употребата им е национален спорт – като например Истанбул и Тирана.

Надолу по булеварда попадам на огромна сергия с пиратски дискове. Струват по 3-4 лева. Сред тях се намират невероятно ценни компилации с електронна музика. Продавачът ми обяснява, че в България „пиратките“ са по-лоши, понеже сваляли парчетата от мр3-ки и после ги „изпичали“ на компютър, вместо да използват истински дискове „майки“ и качествени машини. Не знам дали да се съглася, затова продължавам по булеварда.

Белград удивително прилича на добре поддържан град от разцвета на социализма. (Така впрочем изглежда и далеч по-богатата словенска Любляна.) Отгоре на това сръбската столица събира в едно познати гледки и случки от България в началото на 90-те.

Получава се интересна комбинация главно заради липсата на витрини на веригите луксозни магазини, познати или от „Витошка“, или от „Оксфорд стрийт“, и заради грубата истина, която белградчани все по-силно усещат – дошло е време за преход и не се знае колко дълго ще продължи. Руските тролейбуси също сродяват София и Белград, но пък улични псета няма.

Сръбската столица прилича малко и на Русе. Установявам това, когато главната улица на града достига до крепостта Калемегдан и виждам реката. Всъщност – двете реки. Според критиците това е единствената забележителност на Белград – крепостта, построена от османците там, където се събират Сава и Дунав.

Най-забавното е, че мястото, което трябва да е пълно с вода и да опасва стените на калето, е всъщност пресушено и изпълнява функциите на тенискорт. Калемегдан изглежда е любимото място за срещи на белградчани, на които не им пречи липсата на осветление из алеите на крепостта, когато падне мрак.

На отсрещния бряг на Сава се виждат жилищните блокове на спалнята на столицата – Нови Београд. Личи и скелетът на небостъргача, който е бил бизнес център с редакции на промилошевичеви медии. Напълно изгоряла, сградата прилича на издигната от карти и можеш да гледаш спокойно през нея.

Недалеч от Калемегдан е сръбската патриаршия, а малко по-нататък е конакът на княгиня Любица Обренович. Тя живяла там цяло десетилетие през първата половина на ХIХ век, като всяка зала в къщата е в различен декоративен стил. Дърворезбата е почти навсякъде, а в турската баня става ясно, че цялото помещение представлява огромна вана с подово отопление под мрамора.

Кварталчето около конака е може би единственото останало от стария Белград.

Сядам да пия бира в заведението „?“ (да, само една въпросителна). Първоначално то се казвало „Кръчмата до патриаршията“, но духовниците сметнали, че това не е особено богоугодно и мястото било преименувано.

Сръбската кухня няма да изненада нито един българин, но цените – със сигурност. Въпреки че стандартът на живот в двете страни като цяло не се различава, менютата в кръчмите крият два-три пъти по-скъпи блюда, отколкото в София. Най-вероятно защото порциите са във формат „само за прегладнели чревоугодници“.

Най-много кръчми препъващият се турист може да открие по калдъръма в бохемския квартал „Скадарлия“, недалеч от Калемегдан. Първоначално мястото било точно в подстъпите към крепостта, населено от ромски фамилии. След време ги изместили занаятчиите, част от работилничките им са запазени.

Някъде тук се намира и входът на един от белградските техноклубове, разпрострял се в катакомбите на Калемегдан. Една вечер сръбските приятели решават да ми покажат „много симпатично място, където свирят жива музика“. Първоначално се противя на тази идея, като си представям тежко гримирани кръшни лепотици, които обикалят масите, за да ги облепваш с банкноти евро.

Греша! „Рьека“ се оказва малко ресторантче в Земун, град, който вече се е слял с Белград и ни е познат от редовната следобедна сводка за „нивото на река Дунав в сантиметри“ и от престъпния си клан. Уличката е толкова тясна и толкова близо до водата, че пролетното пълноводие сигурно я превръща в канал.

„Рьека“ се държи от три лелки и затова е по-известна като „Трите чифта цици“. Масичките са почти една върху друга, на стените са наредени поне 80% от всички трофеи, връчени на победителите в състезанията по риболов в Земун в периода от 1960 г. до 2003 г. Оркестърът свири както шлагери, които знам, така и много естрадни песни от времето на Югославия, които чувам за първи път.

Внезапно установявам, че всички са станали, пеят и танцуват, при това без да обръщат масите или да те задушат в прегръдките си. Посетителите, изглежда, нямат умора, защото едва посягат към храната – определено са дошли, за да пеят и танцуват.

„Турбофолкът беше измислен от Милошевич, за да държи масите тъпи и да ги кара да мислят само как да си купят по-хубав мерцедес от съседите“, обяснява на лявото ми ухо сръбска девойка. На дясното пък една словенка ми шепне, че всъщност няма нищо против да се весели със сърбите, но като станело дума да се работи, по-добре да се оправяш сам.

Македонците в компанията пък отварят поредната бутилка червено вино от родния им регион Тиквеш. То се казва „Т’га за юг“, което звучи по-романтично от „Меча кръв“ или „Манастирско шушукане“, но е също толкова сладко. „Всички сме балканци и е хубаво, че седим на една маса“, обобщава философски сръбкинята.

През лятото можеш да се върнеш от Земун в Белград с корабче, но през зимата трябва да разчиташ на такситата по суша. На връщане минаваме по моста, който свързва стария и новия Белград. По време на бомбардировките тук всяка вечер нарочно се събирали хора, за да не може да бъде разрушен без цивилни жертви.

Това не ми го казва някой от приятелите ми сърби. Те не говорят много за войната, а когато все пак стане дума, го обръщат на антинатовски вицове и се смеят, сякаш нищо не е било. Май по-важното е да гледаш напред и белградчани знаят това.