Понякога си струва да отидеш на другия край на континента заради кръстословиците. Ето какво пишеше в една от тях в петото квадратче отгоре надолу, което е и седмо отляво надясно в едно „сканди“: „Планина на остров Крит.“ Правилният отговор е Иди. Хубавото е, че този връх не е единственото място на острова извън плажовете и хотелите.

Пристигаме на Крит кой как може. Някои са хванали автобус до Атина, а после ферибот от пристанището Пирея. Други са купили празни седалки от чартърен полет в последната минута.

Събираме се в Ираклео – столицата на Крит едва от трийсетина години. Това е един от трите най-големи града на острова, разположени все по северното крайбрежие. Но е и най-грозноватият. Сигурно защото е срутен до основи през последната световна война. Все пак Ираклео става.

Размотаваме се по крепостната стена над града, построена от венецианските колонизатори, а после възстановена и май достроена за повече авторитет. В единия край е простичкият кръст върху гроба на Никос Казандзакис, критски национален поет и автор на „Зорба гъркът“. Епитафът гласи: „Не се страхувам от нищо, не притежавам нищо, свободен съм!“

На сутринта хващаме автобус за село Аногия в подножието на Иди. Планината е известна и като Псилоритис. Вози ни космически междуселски автобус, останал явно от Олимпиада 2004. Отдалеч се вижда, че най-високата точка с всичките си 2456 метра е покрита със сняг.

Хапваме в центъра на Аногия под паметника на местния хайдутин, борил османлиите. Засукал е мустак и се е хванал за кремъклийката. Век по-късно Аногия е било изгорено от нацистите и всички мъже са били избити, защото помагали на партизаните.

Местен каубой ни качва на стоп и с пикапа си 4X4 се изкачваме до високопланинско плато под върховете на планината. Кръщавам местността Кандахар не защото някога съм бил там и ми прилича по нещо. А защото така съм си го представял – ветровито, голо място, със стада овце и кози, които плавно се местят из пейзажа.

Другите забележителности наоколо са полупостроен хотел и пещерата, в която бил роден Зевс. Майка му Рея нарочно го крила там от баща му Кронос, който освен това й бил брат. Майката на Кронос Гея вече го била предупредила, че ще умре от ръката на собствения си син, затова той ядял челядта си в момента на раждането. Зевс обаче бил пропуснат!

Останалото е история или по-точно митология. Пещерата е почти пълна със сняг и не прилича на голямо скривалище за бог, но пък дузина германски туристи пъхтят по подстъпите .

Ние също пъхтим, но вече нагоре по международния маршрут Е-4, който преминава и през Витоша, Верила, Рила и Пирин. Пътьом група германци ни предупреждават да се връщаме, защото вилнее вятър. Все пак изкачваме Псилоритис за малко повече от 4 часа. По билото лазим под ъгъл 45 градуса заради вятъра. На върха се крием в параклис, подреден от плоски камъни като лего. Вижда се южното крайбрежие на Крит и Либийско море. Там изглежда топло. На слизане сме гроги и добре прегорели.

Следващата цел е втората по височина планина на Крит – Лефка Ори. Тя отстъпва на Иди само с два-три метра. Автостопът ни стоварва в Ретимно. Градчето обърква. Едната сенчеста улица си е като Гърция, съседната – като Италия. На брега се големее венецианска фортеца. Както на много места в Крит се издига и църква, която първо е била католическа, после е обърната на джамия, а в наши дни е вече православна.

Изпускаме последния автобус, който ни трябва, и по принуда се озоваваме в село Фурне, в подножието на Лефка Ори. На мегдана седят отделно две групи местни – гръцка и ромска. Втората се оказва… българска. Берат портокали за по 25-30 евро на ден с австрийски тримесечни работни визи.

Всъщност българи се срещат из цял Крит. Сами те намират по мълвата, че някой видял сънародници с раници. Учудват се, че сме дошли на почивка. След това пак отиват да берат нещо, да гледат деца и старци, да чистят и да сервират. Винаги първо казват, че искат да се върнат в България, но след три изречения отсичат, че остават още тук, като не спират да се оплакват.

Най-сетне навлизаме в Лефка Ори. Целта ни е каньонът Самария на около 1200 м надморска височина – втори по дължина в Европа, ако се вярва на брошурките. Най-напред обаче поемаме нагоре – към връх Гигилос. Според митовете от него Зевс форсирал огнената си колесница. По дерето пъплят баби французойки, точно като колежките си софиянки на Витоша. Всички снимат сипея, по който пътеката върти осморки. После радостно въздишат, щом качат билото и виждат морето някъде надолу.

Идва време да се спуснем в каньона. Атмосферата е особена – жега, прахоляк, безкрайна върволица от зачервени чужденци, чудни гледки към израсналите от дупката върхове. Върви се почти цял ден. По средата е национализираното село Самария, сега обезлюдено, където може да се седне на сянка. Докторът от здравпункта превързва коленете на уморените герои, мулета извозват по-тежко ранените.

Чак в края на приключението каньонът се изпълва с вода. Лъхва хлад. Минава се през процеп, където двете стени на ждрелото се събират на около четири метра една от друга. На излизане от Самария се загубваме в село Агия Румели. Преди половин век го отнася порой. Останали са отделни стени, обрасли с листак, разположени под всякакви комични ъгли. Селото е преместено на брега на морето, където пак попадаме на Е-4.

Не ни се върви по пътеката покрай водата, точно под сипеите и канарите. Хващаме лодката за Лутро. Селцето се е скрило в закътан залив, драматично вгънат към сушата. Оттук няма път заникъде. Стига се само с ферибот. Няма и улици за коли. Паркират ги на пристанището, още щом ги свалят от корабчето.

Покрай каменния бряг се пораснали хотели с бели стени, сини дограми и надписи „Не стойте без горнище по плажа“. Опъваме палатките сред изоставения венециански форт над селото. Крепостните стени вече приличат на естествени камъни – заоблени, покрити с овални ниши от бурите. В ниското белеят два православни параклиса.

Сред останките от форта попадаме на германски лелки. Седнали са в кръг, поучават ги как да се справят с несгодите на живота. Наредили са и огромна спирала от камъни в смъртоносната жега.

На следващия ден вървим по Е-4 от Лутро до Хора Сфакион. Палим свещ в поредния пронизително бял храм на брега. Черна коза седи като на трон отпред на една от масите за теферич на богомолците. След параклиса замирисва гадно – умряла коза, пак черна.

Е-4 прекосява сладководния плаж с нудистите, кръглия бар и кулите от камъни, издигнати сред палатките. После заизвива нагоре по сипеи и канари и вече не знаем на море ли сме, на планина ли.

В Хора Сфакион опъваме палатките на открито и ветровито плато, защото няма къде другаде. Земята е твърда, не можем да забием колчетата. Затова в четири сутринта ставаме да укрепваме платнищата с по един огромен камък. Иначе ще ги издуха вятърът.

Чудим се дали заради стихиите критяните са толкова серт. Дядовците масово отглеждат мустаци, които ги уподобяват на Сталин. Младите палят от половин оборот, ако ги попиташ за нещо по начин, по който не са свикнали. Но май винаги са си били такива.

Над Ретимно е манастирът Аркадиу. През турско робство, след месеци обсада, гърците взривили мазето с барута и убили себе си и турците наоколо, но не се дали. В сенките до манастира е построена костница. Кухините на черепите вътре гледат точно като в Батак.

В Крит живее и по-стара история. Или по-скоро – съвсем нова история, която прилича на антична. Недалеч от центъра на Ираклео е Кносос – останки от огромен дворец от древността, най-сериозните на острова. През ХХ век един англичанин купува парцела от турците, защото подозира, че под земята се крие нещо.

И наистина – още в първите изкопи изникват древни зидове. За по-представително англичанинът достроява двореца тук-там, по начина, по който си е мислил, че е изглеждал. Дори кръщава по свое усмотрение залите.

Кносос комбинира истински останки, бетонни стени, колони и рисунки в стил от 1400 г. пр.н.е., но създадени преди 80 години. Лунапарк или не, Кносос трябва да се види.

Не трябва да се пропуска и Ханя – столица на Крит преди Ираклео. Вероятно най-красивият град на острова. Обикаляме го спокойно, като туристи, защото планините вече са изкатерени, в морето е изплувано. Хубаво е, че хотелите и пясъкът си стоят по северното крайбрежие, а огледахме скритата страна на Крит.

Бира на сянка, пейка на брега пред ресторантчетата, сладолед на пристанището, където е акостирала лодка с вид на жълтата подводница, а после ферибот към вкъщи.