Някои паркират за цяло лято караваната на къмпинг „Градина“ и прекарват там месеци. Други карат сърф на „Арапя“ до Царево, трети тъжат, че „Делфин“ над Ахтопол и чехкините вече ги няма.

Гера от няколко години живее в САЩ, но всяко лято се връща и ни кара да ходим по южните морета – разбирай на къмпинг „Каваците“ под Созопол. Станало е нещо като традиция вече десет години. А и къмпингът за разлика от много други неща си остава почти един и същ.

Някой път даже се чудим дали въобще са минали толкова месеци от последното стъпване на плажа. Кръчмите са същите, интернет залата е на старото си място, разминаваме се с физиономии, познати от предишните летни ваканции. И като всеки път плодовете в смокиновите горички зад дюните все още не са узрели. И трябва пак да си отбележим в календара за следващото лято да отидем на къмпинг две седмици по-късно, за да приберем реколтата.

Миналата година обаче беше смешно и страшно. Собствениците на земята и на къмпинга спореха и така през едното „капанче“ беше опъната бодлива тел, а по тревата бяха забити колци и въженца. Заплюхме си септември в Турция вместо август на „Каваците“. Обаче сърце не дава да изкараш цялото лято в големия град в очакване на почивката. Накрая се предадохме и решихме да уплътним всеки уикенд с ходене пак на българско море.

Като начало поехме на юг от Бургас и стигнахме на къмпинг „Оазис“. Той е разположен по цялото протежение на залив, заграден с високи дюни. Толкова са високи, че нощно време можеш да си представиш, че си се загубил някъде в пустинята.

И добре че вместо бялото слънце отгоре грее бялата луна. И освен това можеш да се търкаляш надолу по пясъка. Разделението не е подминало и това място. През една от хубавите полянки за палатка сега преминава метална ограда.

От едната й страна кипи караванен живот. От другата е пусто – чак в горите в дъното на къмпинга се кипри чисто нов тенискорт с червена настилка. Две ромчета периодично го подравняват чрез сложна конструкция от седем „метли на Хари Потър“.

Наблизо са бунгалата, които са изглеждали по същия начин и през 70-те години. „Това им е последен сезон. Есента ги бутат и ще правят на тяхно място курорт като „Дюни“, шушукат местните хора. За да се стигне до морето, се минава през малка блатиста рекичка, в която денонощно се надприказват стотици жабоци.

От брега се вижда как на съседния нос се израснали няколко вили. Вее се пиратски флаг. Кръчмите из къмпинга са хлопнали кепенци, затова се налага да хапнем по един сладолед за залъгване на глада, преди да се отправим към близкото село Лозенец.

Когато бях малък, то беше обикновено село, на което за цвят бях лепнали няколко почивни станции. В авангардните бунгала в единия край на плажа вече за втора година ще се събират любители и професионали за поредната „Фотоваканция“. Идват тук, за да си спомнят, когато са били млади и са предлагали на девойките курортистки да се превъплъщават в морски сирени за поредица фотографии.

Сега Лозенец се развива по стъпките на Китен и гъмжи от нови хотелчета и кръчми. Ресторантът „Кантората“, който е всъщност столът на почивната станция на адвокатите, е единственото място по южните морета, където можеш да пробваш „Бьоф Строганоф“ и „Стек Антоанета“. Смело зарязваме сафрида и попчетата.

Малко встрани от съвместния храм на Дионис и Темида са пристанът, където рибарите връзват лодките си, и малкото заливче с капанче. Там пием мента с прясно мляко, докато по радиото дъни Lazy на Дейвид Бърн от „Токинг хедс“ в ремикса на X-Press 2.

После на който му е омръзнало да мързелува може да се гмурне и да разгледа скалите, оградили миниатюрното плажче. Приличат на мелнишките, ронят се, когато се опиташ да изпълзиш от вълните и да се захванеш за тях, а пътьом подводните скали, обрасли с миди, жулят корема, когато най-малко ги очакваш. Еднокилометровото връщане пеша към къмпинга ражда идеята за нощно къпане. То е достатъчно да забравиш, че си отново на работа след един ден.

Следващата седмица все пак не устояваме и се насочваме към „Каваците“. Тайната идея е да видим как върви спорът за поделянето на мястото това лято и да се окажем в центъра на събитията. На входа сме още в събота сутринта – толкова е рано, че рецепцията не работи. Затова пък вали дъжд.

Най-накрая получаваме ключа от бунгалото. Нарочно сме го взели, защото прогнозата сочи, че ако си на палатка, тя ще подгизне от очакваните гръмотевични бури. Когато все пак се излюпваме от леглата по обед, слънцето пече като за анти UV фактор 22, а пясъкът е изсъхнал.

Бунгалото е почти на дюните, но рекордът по близост с водата държат палатките от съседния къмпинг, който преди се казваше „Смокиня“, а сега е парцелиран под имена като „Тони“ и „Форт Нокс“. Между отделните бизнеси са издигнати символични берлински стени от бодлива тел, но нагли летовници са ги накъсали, така че транспортните комуникации между различните кръчми, бунгала и палатки са улеснени.

Програмата за събота вечер започва с по малък вермут зад плажните чадъри, които полегнали пазят от мощния бриз „капанчето“ в северната част на плажа. После се разхождаме по много бързо изстиващия пясък към кръчма на завет зад дюните.

Типичното лятно меню включва цаца, пържени картофи и „Бургаско“, което вече се прави в Хасково и може да се намери само в долния десен ъгъл на родината.

Следва обиколка на прелестите на Созопол. Най-напред попадаме на шарените колички и стрелбища на лунапарка. Проверка на трезвеността е съоръжението American Loop, което започва като невинна високоскоростна въртележка, за да се превърне в комбинация от виенско колело и експериментална площадка за бъдещи космонавти. Изпитанието е преминато успешно.

Някои членове на компанията остават зелени и некомуникативни до края на нощта, когато падаме жертва на летните тарифи на такситата за „Каваците“. За да се разтушим, се изкатерваме на най-високата дюна на къмпинга и оттам наблюдаваме късната луна, която изплува от морето с размерите и цвета на пренапомпана баскетболна топка. Докато се изкачи над нас, вече е стандартен формат.

Програмата за неделя сутринта включва джогинг от единия край на залива, където все още има нещо като почивни станции, през чадърите на „Каваците“, нудисткия плаж за 50-годишните фенове на натуризма и накрая кръгом обратно при останките от половината къмпинг „Веселие“, залостен от огради, на които пише „Частна собственост“.

Следва опит за преплуване на пробяганото разстояние, но високите вълни и течението, което дърпа навътре, възпрепятстват амбициозния план. Денят се очертава ветровит, затова се укриваме на завет в Райския залив.

До него се стига по стария път за Созопол покрай брега. Оставяме колата сред пустошта над скалистия бряг, до бетонирана площадка, на която скоро ще се издигне самотна вила. Спускаме се по драматична пътечка и ето ни на залива.

Той далеч не е романтичното място отпреди десетина години, след като багер е прокопал черен път през храсталака в единия край, за да улесни достъпа на автомобилите на рибарите и гмуркачите. Плажът е покрит с мидени черупки, затова, когато се изтягаш на кърпата си, се подлагаш на многоточков псевдокитайски масаж. Тогава се разразява бурята.

Гръмотевиците, които преди пет минути трещяха над Бургас, скорострелно подминават Созопол и се стоварват над Райския залив. Проклинайки климатичните особености на лято 2002, стигаме на прибежки до колата и се опитваме да избягаме на север. Налага се да спрем на два пъти, защото шосето не се вижда под водните струи.

Накрая се добираме до Крайморие, което е квартал на Бургас, и се подслоняваме в ресторанта „Кокошките“. В детските ми спомени той е свързан с овче кисело мляко и пилешки манджи. Сега е място на хеписоц настроение. Вълните се разбиват някъде под масите, както преди, а корабите продължават да преминават на десет минути плуване от прозорците.

Както сме на маса, планираме за следващия уикенд да обиколим северните морета. В черноморския им еквивалент. Привличат ни снимки на бунгалата на къмпинг „Добруджа“ край Шабла, публикувани в лайфстайл списание.

Както и странните истории за мястото. Как край фара на Шабла преди повече от 20 години катастрофирала турска гемия, натоварена с „Марлборо“, която за отрицателно време била опоскана от местното население.

Или пък как на ръждясалия двестаметров мостик са акостирали танкери, които да пренасят нефта, добиван край близкото село Тюленово. Най ни допада историята, че единият край на плажа е засипан с тонове мидени черупки и плажуващите прекосяват разстоянието до морето по пъртини.

Или че можеш да се плезиш на охраната на близката правителствена резиденция, докато тя те наблюдава отдалеч с бинокъл. Все пак е лято и не е интересно да ходиш все на плажа, на който се печеш от години.