Неси не се вижда никъде. Колкото и да се взираме във вълните на езерото Лох Нес, не откриваме нищо, което да прилича на страховито чудовище – според легендите нещо средно между кит и подводница. Причината може да е в чудесния зимен ден.
Небето е абсолютно чисто, слънцето припича и моментът не изглежда подходящ за разкриване на тайната на Неси. А може би проблемът е в самите нас. Натрупали закалка от екскурзиите на българските фирми, които включват „нощен преход“, преодоляваме пътя от Лондон до Лох Нес с автобус за почти 14 часа.
Затова явно не наблюдаваме водата твърде фокусирано. А и Лох Нес изглежда далеч по-голямо от очакваното. Формата му е продълговата, дълбочината му достига 250 метра. Неси може би се крие в далечния край.
Взираме се за чудовището от брега на замъка Ъркърт. До последно го наричам Уркухарт, защото така се пише. Произнесено по този начин, името се римува със смелото сърце „Брейв Харт“ на Кевин Костнър от онзи филм за борбата на шотландците срещу лошите англичани. Замъкът Ъркърт е построен през ХIII век и след три столетия нарочно е взривен, за да не попадне в ръцете на якобинците, поддръжници на принц Чарлз – Красавеца.
Развалините представляват внушителна гледка и до тях може да се стигне и с корабче по Лох Нес – стига да не се притеснявате, че от дълбините ще изскочи плезиозавър. Нещо такова би трябвало да е Неси според формата му, описана от хората, които твърдят, че са го видели.
Първата регистрирана атака на езерното чудовище датира от 565 г., жертвата е местен монах. Останалото е история (или по-скоро мит) и стотици снимки на Неси, за които е сигурно, че са фалшификати. Може би трябва да се вярва на научнопопулярния филм на Би Би Си, който доказва, че лохнеското чудовище не съществува. Екипът трасира езерото с ултразвуки сателитна навигация, така че във всеки един момент да няма място, където Неси да се скатае. Не го откриват.
Със или без чудовище, не съжаляваме, че стигнахме до Лох Нес. Важното е сега да се доберем до следващата ни цел – Единбург. За целта трябва да се върнем в близкия град Инвърнес. Това е единственото „сити“ в тази част на Шотландия и последният град на север, където може да пазаруваш във веригите магазини, които иначе се срещат на всяка една главна улица във всеки един британски град. Автобусът ни от Лох Нес обаче пристига в Инвърнес цели пет минути след заминаването на последния автобус към шотландската столица. Ами сега?!
Смело ще стопираме до Инвърнес. Не знам кога за последен път ви се е налагало да пътувате на автостоп с цялата си рода, все достопочтени хора на средна възраст. Трябва обаче да знаете, че в Шотландия никой няма да ви качи. НИКОЙ! Когато най-накрая пристига автобусът за Инвърнес, не ни остава нищо друго, освен да помолим шофьора да звънне на диспечера на автогарата и да задържи автобуса за Единбург, докато ние пристигнем. Човекът се справя отлично със задачата.
Няколко часа по-късно вече сме в „Единбъра“,както го произнасят местните. Стигаме до хотела, предвидливо резервиран и платен месец и половина по-рано по интернет. Пред входа се е събрала маскарадна тълпа от японски студентки по пижами, индийски семейства с дузина малки деца, подпийнала френска младеж и други интересни хора. Напред-назад търчат и хора, облечени като пожарникари. Докато първата група се оказват гости на хотела, вторите са дошли по работа – да гасят огън. Няколко минути разсъждавам как няма да е никак приятно да накарам родата да спи под мостовете на Единбург, след като съм ги принудил да пътуват безуспешно на стоп. Слава богу, тревогата се оказва фалшива и има къде да прекараме следващите две нощи.
Шотландската столица на пръв поглед не прилича на британски град. Няма нищо общо с Лондон например: широки булеварди, далечни планини, хора, които говорят едва разбираем английски език, и страхотен замък върху отдавна изгаснал вулкан. От него започва Кралската миля – дълга улица, която го свързва под сериозен наклон с двореца Холирууд, шотландския подслон на британското кралско семейство, който не е толкова популярен колкото Балморал, но е не по-малко важен.
Единбургският замък съхранява короната, скиптъра и сабята на шотландската монархия. Въпросните регалии са най-старите в Европа и дори Оливър Кромуел не успява да ги открие, след като обединява Англия, Шотландия и Ирландия в една държава. Чак през ХIХ век на скъпоценностите попада романистът сър Уолтър Скот. Неговият гротесков антрацитен мемориал, жертва на готическата архитектура, се вижда от замъка. Вътре се крият още покоите на шотландската кралица Мери, преди да бъде прокудена в изгнание с яростни презвитериански речи. В тъмницата Наполеоновите войници изчегъртват по стените графити, за да уплътняват времето си след неуспешната офанзива в Шотландия.
Кралската миля е дълга миля и 107 ярда, но малката неточност си е дребнаво заяждане. Мястото не било достатъчно да побере магазините на всички единбургски търговци, затова тесните здания по улицата се извисяват на по пет-шест етажа. Задните дворчета са запазили някаква атмосфера отпреди 400 г. Все по надолнището стигаме до пъба, наречен „Краят на света“. Преди време старият град на Единбург е свършвал някъде тук. Още си личат останките от крепостната стена.
След като не ни остана време да обиколим традиционна спиртоварна в шотландската провинция, ще опитаме типичното единбургско гостоприемство. То се осъзнава най-добре, докато се размекваш с дестилирани малцови вкусове и аромати. Омотаният мозък често е готов да се подлага и на по-екстремни емоции – като дегустацията на шотландски хагис, който по-гнусливите наричат нагло и погрешно бахур. Специалитетът се крепи на сърце, бял и черен дроб от овца, размесени с овесена каша и подправки и след това натикани обратно в стомаха на горкото животно. На вкус не е толкова странно, колкото на четене. Наистина!
Кралската миля отвежда и до чисто новата сграда на шотландския парламент. Проектът на каталунски архитект е осъществен с дълги закъснения и още по-бързо нарастващи сметки. Депутатите взимат решения по всякакви въпроси без отбрана и външна политика, докато единбургчани тичат за здраве по отсрещния загаснал вулкан Артърс сийт.
Културтрегерите накацват Единбург по време на летния фриндж фестивал, когато целият град става сцена за аматьорски и професионален театър, литературни четения, класическа музика, пантомима. Некултуртрегерите предпочитат да празнуват Нова година, като се отцепят в отцепените централни улици на Единбург, за които се плаща вход. Забавлението е известно като Хогманей.
Спомням си, че действието на филма „Трейнспотинг“ по Ървин Уелш се развива в Единбург. Снимките обаче са правени в Глазгоу, което е следващата спирка от вихрената ни обиколка. Най-големият град в Шотландия често е разглеждан единствено като сцена на проваления социален експеримент „стотици хиляди хора живеят в 25-етажни блокове, набързо построени през 60-те години“. Стълпотворението от народ в Глазгоу започва още през ХIХ век заради корабостроенето, стоманодобива и търговията със Северна Америка.
В наши дни градът е подложен на тотално освежаване, също като повечето британски населени места. Изоставени складове край реката се превръщат в апартаменти, заемащи по цял етаж. Строят се огромни универсални магазини и кинокомплекси. Затънтени бунища изведнъж цъфват като паркове. Над целия ентусиазъм стърчат потъмнелите от времето могили и семейни гробници на Некрополис. Старото градско гробище на Глазгоу съхранява тленните останки на индустриалци, общинари и други местни знаменитости. Върху позеленелите надгробни камъни насред двора на катедралата се четат рождени дати от 1700-ната година.
Архитектурните маниаци идват в Глазгоу, за да обходят творенията на Чарлз Рени Макинтош. Преди стотина години той смесва ковано желязо в стил арт нуво с шотландски готически стил и получава протомодернистична салата.
Съвсем мутробарокски изглежда един от баровете в центъра на града, чийто архитект остава неизвестен. Мазилката е от папиемаше, което наподобява тежки плочи, на входа горят факли, а голямата зала прилича на пещерата на Флинтстоун. Ние обаче висим в едно от сепаретата, където са наредени полици с антикварни книги. Не може да ги четем. Залепени са. Пием кафе в очакване на нощния автобус на юг.