След като не успяхме да качим нито Гросглокнер, нито Монблан откъм Италия, на следващата година пробваме късмета си с Гран Парадизо. Както се казва, поне един алпийски четирихилядник да ни отсрами.
Всъщност Гран Парадизо и Гросглокнер се използват за загрявка за Монблан. Ние обаче шофираме цял ден до Словения, спим на полянката на двулентовия път в Словения над Риека преди италианската граница и вечерта стигаме къмпинга в подножието на Гран Парадизо.
(Както всеки път, заредете нафта в Словения, защото в Италия режат глави с тъпа ножовка на бензиностанциите. Не че и магистралата от Словения до след Аоста не струва над 45 евро на посока.)
За зла беда на другия ден решаваме да направим 6-часова загряваща разходка, вместо да се наспим като хората.
Но пък засичаме два алпийски коча да се бията с рогата, за да се разбере кой е по-по-най.
Вечерта половината компания се качва до авангардната тенекиена хижа „Виторио Емануеле II“ (2735 м н.в.), за да се наспи като хората и на сутринта да са готови за атака на Гран Парадизо в 4 часа.
Другата половина, ние, се установяваме на чували край най-горния паркинг на Вал Саваранш и си навиваме телефоните за 2,00 ч., за да имаме време да стигнем хижата.
Голяма грешка! Обаче се доказваме като яки пичове пред съизкачваниците си от хижата!
Гран Парадизо (4061 м) е недалеч от Монблан (който от своя страна е на границата на Франция и Италия) и на практика е единственият връх над 4000 м, който изцяло на италианска територия, така че е най-високият в държавата.
Често го изкачват като резерва, ако на Монблан времето е лошо.
Първото му изкачване е през септември 1860 г. Смята се за един от нетрудните четирихилядници, въпреки че за един ден форсираш 1300 м н.в.
Последните 60 метра изискват леки катерачни умения. Всичко това се разиграва в Национален парк Гран Парадизо, основан от същия Виторио Емануеле през 1856 г. като кралски резерват.
От другата страна на границата е френският Национален парк Ваноаз.
След като стигаме до хижата, прибираме останалата половина от компанията и газ нагоре към ледника. След около 45 минути го стигаме, оплитаме се с въжетата и седалките и пак юруш.
Около нас е лудница от хилядите групички изкачващи.
По едно време сдавам багажа, разделяме се и нашата половин група продължава нагоре в бавно темпо.
Чак на около 3800 м н.в. ледникът става по-равен с впечатляващи гледки към южните френски Алпи и долината на Аоста.
Баш на върха се кипри статуя на Мадоната. Само че мен стомахът ми е напълно скапан и правя драматичното упражнения за изчистване на червата в пропаст, дълбока 1000 м.
Покрай мен минават катерачи и ме поздравяват за успеха (от изкачването, а не от това, че съм се приклещил между две скали и клеча, ли клеча).
Другата половина от групата слиза към хижа Шабод по един ледник с бая цепки и после ги прибираме от един от по-долните къмпинги.
Ние се смъкваме на паркинга към 17 ч., като слизането от хижата надолу е в изпепеляваща жега.
На другия ден правим кръгова разходка в националния парк през далечни езера, върхове, изоставени кошари и проскубани лисичета.