Монблан с неговите 4800 и няколко метра си е доста сериозен връх. Пробвам да го изкача за втори път десет години след първия неуспешен опит.
Всички знаят, че Монблан е най-високият връх на Алпите, както и на Франция. На Италия не е, защото границата минава малко встрани. С повече желание може да го пишем за най-висок в Европа, ако си затворим очите за Елбрус в Русия.
Първият ми опит за изкачване на Монблан беше неуспешен. Първо не можахме да качим австрийския Гросглокнер, към който се бяхме запътили за аклиматизация. После поехме към Монте Бианко откъм Италия. А там се тръгва от съвсем ниско, от паркинга.
След това не ни разрешиха да спим на чували на пейките пред хижата Гонела. Затова забихме пикелите и се вързахме за тях на ледника на 400 м н.в. над хижата, полегнали върху платнището на палатката. Цяла нощ наблизо падаха камъни, но оцеляхме.
На сутринта тръгнахме след първите групи с гидове, но се оказа, че леден праг, висок три метра запушва пътя към главното било. И се върнахме…
На следващата година не успях да се класирам за римейка. Другите от бандата изкачиха Монблан, а аз го оставих „за по-натам“.
Десет години след първия опит всичко започва повече от добре. Двама сме и качваме Гросглокнер още на следващия ден, след като сме пристигнали в Австрия.
Бързо се изнасяме към Шамони. Очаква ни дъжд и като цяло лоша прогноза за следващите дни. Седмица преди това префектът е забранил изкачването на Монблан по традиционния маршрут през хижите Тет Рус и Гуте и заслона Вало. В т.нар. Кулоар на смъртта малко над първата хижа падат павета като хладилници, въжето е скъсано, Гуте е нарочно затворена.
В планинарския дом в Шамони ни предупреждават и за другите варианти. През Италия тази година има повече и по-големи процепи в ледника от друг път. Предлагат да пробваме Монблан през върха Егюи дьо Миди, до който се стига с лифт. Обаче оттам си е дълго вървене в най-откритата и висока част на планината. Също ни припомнят, че може да качим толкова много други върхове в района.
Докато навън продължава да се изсипва порой, забелязвам, че прогнозата е за временно оправяне на времето на следващия ден и разваляне едва привечер на по-следващия.
Решено: тръгваме към хижа Тет Рус, евентуални преговори с жандармеристите, които гледат да се спазва забраната на префекта, газ към върха и завръщане в ниското точно когато времето се разваля.
Речено-сторено! Спим на паркинга над градчето Сен Жерве.
Хващаме зъбчатата железница до Нид д’Егл (2370м.н.в.) или Трамвая за Монблан, оттам газ към хижа Тет Рус (3167 м н.в.). Обикновено по този маршрут в сезона се изкачват стотици туристи всеки ден. Не и сега. На горна станция има доброволци, които ни убеждават да не изкачваме Монблан, защото е забранено и опасно.
В хижата има десетина човека. Никой от тях няма намерение да се изкачва освен един руснак. Той използва, че е в командировка и решил да качи Монблан с водач, но това е забранено. Като разбира пъкления ни план, решава да се присъедини към нас.
Жандармеристите ни обясняват, че въпреки забраната никой не може да ни спре да се пробваме, но и ни предупреждават, че ако ни се случи нещо, ще изложим на страхотен риск спасителните служби. Припомнят ни, че горната хижа Гуте е затворена, но забравят да споделят, че зимната й стая за аварийни случаи работи.
Съставяме си план. Тръгваме на леко развиделяване от Тет Рус през Гуте и Вало до Монблан. Слизаме докъдето се разваля времето и след това продължаваме надолу в по-приличен момент. На теория лошото време може да ни хване чак когато сме се вече върнали на Тет Рус, но може да ни удари на слизане към Вало.
Да видим какво ни е било писано…
Pingback: Как не качих Монблан за втори път, част 2 | Маршрути