Ставаме в четири часа. Това е късно по стандартите за тръгване към Монблан. Нямаме друг избор – трябва да сме на кулоара по време когато поне малко се виждат падащите камъни.
От хижа Тет Рус до улея има около половинчасово изкачване през разхвърляните скали. Докато стоим от едната страна на мястото, изведнъж чувам звук на профучаващ голям предмет. От тъмното изскача камък с големината на детска главица, профучава между мен и колегата и изчезва в тъмното.
– Видя ли го – питам. Не го беше. Чист късмет. Паве с такъв размер и скорост чупи ръце и пробива дупки в корпуса.
След бърз разбор слагаме котките профучаваме скоростно през улея. Въжето наистина е скъсано. Вързани сме един за друг, но голям камък би ни избутал бясно надолу вкупом. Следва шеметното изкачване по снежните канари към хижа Гуте.
Хижата официално не работи. Обикновено стотици хора спят в нея и щурмуват Монблан малко след полунощ. Но сега планината е пуста. Оказва се, че зимната стая е отворена, което е логично, след като хижата като цяло не работи. Ако знаехме това, щяхме да се качим да преспим в нея още предния ден и да спестим 3-4 часа, както и да тръгнем много по-рано.
Поемаме нагоре през ледника. Гледките са бели и зашеметяващи. Хеликоптери летят над нас и дебнат кога ще се наложи да ни евакуират.
Малко преди обяд стигаме до заслон Вало. Това е доста късно, но знаем, че имаме още 2,5-3 часа до Монблан. Настроението е добро, не чувстваме проблеми с височината, върхът е ей-там.
Докато хапваме набързо, излиза мощен вятър, отнякъде се струпват облаци, настава мазало. Времето се скапва буквално за минути, половин ден преди прогнозата. Греда! Скатаваме се във Вало с надеждата, че може да хванем читав прозорец.
Вало е конструкция от неръждавейка, пълна с остатъци от скъсани фолиа на „космически одеяла“ и опаковки от лиофизирани храни. Влиза се през стълба, която първо отива нагоре, после слиза навътре в „сградата“.
Времето става все по-зле. Вятърът огъва едната стена на заслона, който се клати като за последно. Няма стъкло на прозореца, а само полупрозрачен илюминатор.
Разполагаме с фолиа, малко сладки неща и вода. Очакват ни мъчителен следобед и ледена вечер. Надеждата е, че на другия ден времето ще се оправи и ще може да продължим към Монблан.
След като близо 20 часа вятърът друса заслона като таскебап, а температурата вътре спада до 2 градуса, настава утре и стихията поутихва.
Навън грее слънце, ледът е сковал всичко на камък, но вятърът се появява пак. Идва време да прекратим опита за изкачване на Монблан. По дяволите!
На улея срещаме голяма група поляци. Не са от най-бързите или внимателните. Едната девойка се спасява от падащи камъни, като се снишава зад скала в средата на улея. Някак не вземат насериозно цялата драма, в която може да се вкарат. Пожелаваме им късмет.
Току над трамвайната спирка засичаме шляещо се животно с големи рога и благ нрав. Не го е страх от туристите, щипва си от оскъдните треви сред камъните.
Мисля си как май ще има и трети опит за пустия Монблан 😉
Pingback: Как не качих Монблан за втори път, част 1 | Маршрути
Съжалявам, лош късмет!
Няколко пропуска. Прогнозата е да се съобразяват с нея. Но, горе времето се променя за минути.
Спи се на Дом де Гюте. Тръгва се в 03-04 ч. Подробности : smmerdjanov@abv.bg