Barcelona – It was the first time that we met
Barcelona – How can I forget
The moment that you stepped into the room
you took my breath away.

В началото на 90-те години мощната и гласовита Монсерат Кабайе и брадясалият и омаломощен от болестта Фреди Меркюри изпяха вероятно първия хит, който комбинира класика и поп. Парчето се наричаше “Барселона” и беше нещо като химн на предстоящите тогава летни олимпийски игри в града. Песента внезапно изплува в съзнанието, докато човек се мотае безцелно из улиците на втория по големина испански град. Те предизвикват да си тананикаш и в същото време да се оглеждаш, защото, ако един квартал изглежда страшно традиционно, то следващият е толкова съвременен, че чак започваш да се чудиш дали това е същият град.

Повечето българи свързват името на града със Стоичков и неговите подвизи в “Барса”. Атмосферата на Барселона обаче не е особено спортна. Напоследък градът се оформя като хайтек център на Средиземноморието с избуяващите си технологични паркове и бурно развиващата се софтуерна индустрия. Неслучайно се оказва, че докато преди двайсетина години ресторантите и бензиностанциите на Западна Европа били пълни с испански нискоквалифицирани работници, сега в Барселона се стичат току-що завършили студенти от развитата част на континента, за да работят в испанския високотехнологичен сектор.

Има и други кандидати за работа – по строежите из града често се чува

Руска и молдовска реч

Повечето чужденци в града обаче са дошли, за да се наслаждават на архитектурните приумици на Антонио Гауди, да пият сангрия и да почерняват активно по плажната ивица на север, която стига почти до френската граница и е известна като Коста Брава.

В рационалните американски пътеводители пише, че ако за обиколка на Испания може да отделите само един ден, то задължително трябва да го прекарате в Барселона. Въпреки че звучи ненормално, това предложение е точно, макар че столицата на Каталуня е един от най-малко испанските испански градове.

Това става ясно още от табелките на улиците, които са написани както на каталунски, така и на кастилски, който е всъщност испански. Освен това елегантните булеварди и ястията, забъркани с въображение, напомнят, че Франция не е толкова далеч.

Барселона е била последната твърдина на републиканците по време на Гражданската война, но силите на Франко все пак я превземат през януари 1939. Тогава хиляди каталунци бягат в Андора, Франция и дори по-далеч, а диктаторът разселва на тяхно място бедни селяни от Андалусия, за да успокои националистичните духове. Новодошлите обаче се оказват по-каталунци и от каталунците и дори се налага Франко да забрани публичните изпълнения на традиционния масов танц сардана, който малко прилича на хоро.

Август е месец, в който Испания окончателно

Откача от жегата

и си взима годишен отпуск. Същото се отнася и за Барселона, където може да ви се наложи да обикаляте улиците до припадък, преди да намерите къде да похапнете. Ако, разбира се, преди това не получите топлинен удар.

Посред бял ден в града сякаш е паднала неутронна бомба – някакви хора се появяват чак след залез слънце. Те обаче изпълват улиците на града до такава степен, че в четири часа след полунощ има задръствания, защото купонджиите зарязват клубовете, кръчмите и баровете по брега и се опитват да се прибират у дома.

Емблематичната сграда на Барселона се нарича “Саграда фамилия” и е позната на музикалните фенове от песента на “Алън Парсънс проджект”, а на архитектите – от учебниците. Строежът на въпросната катедрала занимава Антонио Гауди през целия му живот и той със сигурност щеше да я довърши, ако не го беше блъснал трамвай.

По ирония на съдбата строителството продължава и в момента, макар че според някои е по-добре “Саграда” да остане недоизградена като символ на духа на Гауди. Според други обаче тя трябва да се довърши, защото това ще направи Бог по-милостив към Каталуня.

Дори и днес осемте остриета на “Саграда” са внушителни и се издигат на стотина метра височина. Гауди е искал да ги направи 12, колкото са апостолите. Сред тях е трябвало да се издига 180-метрова кула, чийто връх е увенчан от жертвен агнец, заобиколен от четири по-малки кули, символизиращи евангелистите.

Описанието на “Саграда” звучи сложно, но изглежда още по-абстрактно. Днес посетителите могат да се издигнат до върха с асансьор. После могат да продължат да обикалят творенията на Гауди из целия град с помощта на специалната карта, на която те са отбелязани.

Вторият най-впечатляващ проект е паркът Гюел, който прилича на

Декор за видеоклип

демонстриращ вредата от поглъщането на ЛСД. Сред дърветата и храстите се крият къщата, в която Гауди е живял в последните две десетилетия от живота си, и нишата в скалите, поддържана от 84 колони, където според идеята му е трябвало да има полузакрит пазар.

В парка дебнат още гигантски декоративни влечуги, керамични мозайки и огромна пейка, покрита с теракота, която обгръща периметъра на връхната точка на парка, откъдето пък се отварят гледки към цяла Барселона. От специфичния стил на Гауди може да ти се завие свят, защото оставя впечатлението, че гледаш построеното като под вода.

Друго популярно творение на Гауди е Ла Педрера, която е нещо средно между учрежденска и жилищна сграда с извити железни парапети по балконите и неравна сива външна стена. Тя е позната на киноманите от “Професия репортер” на Антониони. Покривът е осеян с комини, които приличат на средновековни рицари. Точно там Джак Никълсън и Мария Шнайдер си говорят колко са сами, когато са заедно.

В първите години от кариерата си на Гауди се налага да работи за богати меценати. Корабособственикът и индустриалец дон Еусебио Гюел поставя отговорна задача на младия архитект да преустрои къщата му. Домът е в един от кварталите с лоша слава близо до пристанището и за съжаление анархистите го разграбват напълно по време на Гражданската война, като дори си

Наклаждат огън от мебелите

в ъгъла на една от стаите.

Днес обаче почти целият интериор в къщата е напълно възстановен и показва нагледно как въображението на Гауди е комбинирало ковано желязо с гранит, мрамор, керамика, дърворезба и стъклопис. Домът на Гюел е в долния край на главната улица на Барселона.

Тя се казва “Рамблас”, както всъщност и всички останали испански главни улици. Булевардът започва от площад “Каталуня”, на който се намира и един от добрите туристически офиси, където чужденецът може да се снабди с подробна безплатна карта. “Рамблас” гъмжи от туристи и от мимове, които предпочитат да стоят като статуи, замръзнали в своите костюми. Някои са навлекли космически материи, други са във викториански одежди, но при всички случаи са боядисали лицата си с тонове бронзова, златиста или просто бяла боя. За снимка с тях туристът трябва да приготви около пет лева или по-малко, ако се усмихва приветливо.

“Рамблас” свършва при паметника на Колумб до пристанището, като пътьом прекосява квартала с червените фенери, или поне това, което е останало от него след периодичните полицейски чистки. Крайморският район изглежда твърде хайтек, след като на мястото на старите докове са изникнали универсален магазин, аквариум и стереокино, около които гъмжи от ресторантчета и барове. Няма нищо по-романтично от това да пиеш сангрия на брега на морето и да гледаш високоскоростните фериботи, идващи от Палма де Майорка, от които се изсипват хиляди туристи и автомобили.

Най-посещаваният музей в Барселона е този на Пикасо, който включва предимно творби от Синия му период. В Барселона е и музеят на Хуан Миро, вероятно най-великия каталунски творец, и там са подслонени негови рисунки, графики и скулптури.

“Бари Готик” е нещо като готическия квартал на града. Из тесните мрачни улички бродят странни местни субекти, размесени с американски туристи, но пък навсякъде са разхвърлили масичките си малки кафенета и клубчета. Най-приемливите откъм цени пансиони са също тук.

Ако Барселона омръзне на чужденеца, което е малко вероятно, винаги може да се хване спретнат климатизиран влак на север и да се отскочи до Хирона или до родния град на Салвадор Дали Фигуерес, където е налудничавият музей-театър, изпълнен с творби на ексцентричния гений.

––––––––

До Барселона има евтини полети и при късмет може да се пътува за 50 евро с таксите без багаж. Градът са обикаля най-лесно с метрото, което стига до по-важните туристически атракции.
Повечето ресторанти предлагат “меню на деня”, което струва около 20-30 лв., но е изложено предимно за обяд. На “Рамблас” има огромен супермаркет и пазар с приемливи цени, ако сте решили да изкарате деня на собственоръчно направени сандвичи. Задължително трябва да се отбиете в тапас-бар, където сервират малки мезета към бирата или сангрията (най-общо, това е вино с плодове). Тапите могат да са както с парченца калмари, така и с козе сирене и шунка.
Барселона не е най-купонджийското място в Испания, но се пазете от връхлитащите фойерверки на 23 юни, когато е празникът на местния патрон Свети Хуан. Освен да танцуват сардана в неделя, местните обичат да ходят на мач и на плаж. Туристът обаче трябва да извади огромен късмет, за да попадне на бой с бикове точно в Барселона. Друг “народен” спорт е градежът на човешки кули, иначе познат от цирковете и панаирите.