Както справедливо отбелязват в една своя песен „Кайзър Чийфс”: „Oh my God, I can’t believe it, I’ve never been this far away from home”*. До Великденския остров са си към 5 часа летене от Чили. Пристигаме в тропическа буря.

Рано Рараку

От небето се изсипва нетипичен за сезона потоп, а летището прилича на българска автогара. От прочутите каменни статуи „моаи” няма и следа, затова пък усмихнати хора ненастойчиво предлагат квартири и джипове под наем и ако си избереш, ти окачват гирлянд от цветя.

Още моаи

Островът е с размерите на Пловдив, жителите му са колкото в три 18-етажни блока в България, основните места, които чужденците посещават са няколко, затова в началото си мисля, че съм попаднал на отдалечен и сюрреалистичен, но все пак туристически капан.

Мога да си представя как се е почувствал холандският капитан Якоб Рохевеен, когато открива Рапа Нуи (както го наричат местните) навръх Великден 1722 г. и престоява там само ден. Местните, които се качват на кораба, смело взимат кепетата от главите на моряците и скачат зад борда.

Чак 50 години по-късно на острова пак идват европейци. След тях пристига кой ли не, но всички отбелязват, че все повече от статуите са съборени на земята. Накрая перуанци отвеждат голяма част от населението в мините си за гуано. Когато църквата успява да убеди чорбаджиите да върнат рапануйците, малцина от тях оцеляват по обратния път, а при пристигането си успяват да заразят съостровитяните си с едра шарка и туберкулоза. Населението спада до стотина души.

Моай в земята

По-лошото е, че колективната памет се загубва и сега не е съвсем ясно нито защо са градили статуите, нито защо са ги събаряли после. Норвежкият изследовател Тур Хейердал смята, че рапануйци са дошли от Южна Америка и повтаря пътешествието им на сал.

Още малко моаи

Повечето учени обаче се кълнат, че корените на рапануйци са в Полинезия. Никой не може да каже обаче как така на Великденския остров растат картофи, чиято родина все пак е Южна Америка. Никой местен не знае и как да чете „ронго ронго” – малки дъсчици с фигурки на хора и животни, които трябва да обръщаш с главата надолу в края на всеки ред, за да продължиш. Затова пък карат малки джипчета, предлагат ястия с банани, молят се в авангардна зеленикава църква и не обичат чилийците, преселили се на острова.

Преди 40 години дори не е имало летище в Ханга Роа, единствения град на Рапа Нуи. Островът се води военноморска база и веднъж годишно чилийската армия изпраща кораб, който да достави поща и ограничено количество стоки.

„Не бих казала, че живеехме в недоимък. Имахме съвсем малко неща извън това, което можехме да отгледаме на острова. Например обувките ги продаваха по азбучен ред и някои години не оставаше моя номер, но това не беше страшно. Тогава живеехме много по-задружно от сега”, обяснява по-късно възрастна жена.

Плажът Анакена

Къщата, в която се настаняваме първата вечер, е бунгало от леки плоскости, към което е пристроен склад, в който е пералнята на целия остров. Прозорецът на стаята ни се отваря към просторите с чаршафи, а бонусът е безплатно гладене на току-що изчистените ни дрехи.

Ханга Роа

Но не сме тук от любов към чистотата. Моаите се извисяват на поне два метра височина. Стигат само до бедрата, където са скръстили издължените си ръце, стиснали са устни и сякаш се услушват с огромните си пеленгатори ала Чебурашка. Те представят важни хора от племето, които след смъртта си са останали, за да предпазват наследниците си. Почти всички гледат навътре в острова, а не към океана.

Родилният им дом се намира в кратера Рано Рараку, където вероятно се появяват за първи път около година 1000, а през ХV век производството им е достига пика си. Останали са десетки моаи– килнати, полегнали, с шарени очи, тумбести, издължени, без лице, дори с картинка на европейски тримачтов кораб на ревера. Изглеждат като да са в различна степен на готовност, но някои от тях са напълно завършени – само пръстта е покрила основите им с времето.

Как ли са ги пренасяли – все пак тежат над 20 тона едната? Легендите казват, че ги е местела вътрешната им сила. По-скоро обаче са ги търкаляли на дървени трупи и са ги изправяли с лост, като постепенно натрупвали под него камъни. Тур Хейердал и 12 островитяни успяват да докажат тази теория с 18 дни труд.

Кратерът

С течение на времето явно все повече хора са се занимавали със статуите, вместо да произвеждат храна, дърветата са били изсечени за транспорт на статуи и за рибарски канута, а ерозията е настъпвала. Ето ти екологична катастрофа!

Докато гледам езерото в средата на кратера, задръстено от водорасли, си мисля какво ли е било да живееш толкова далеч от друга суша, на малко парче земя насред Тихия океан и фино да дялкаш статуи. Мисля и за доказано неверния мит за островитяните с дълги уши, които искали да надделеят над другите, с къси уши, и това довело до самоунищожителна война.

"Японските" моаи

Сякаш мистерията със статуите не е достатъчна, та на Рапа Нуи са развили и култ към човека птица. Никой не знае откога е започнал, но продължава до освобождението на България от турско робство, ако ще си говорим за точна година.

Церемониалното селище Оронго е било обитавано само по септемврийското равноденствие, когато в 48-те му къщички, подобни на землянки, са пристигали местните вождове на кланове. Те определяли младежи, които да се спуснат по почти отвесния кратер Рану Кау, да преплуват с акулите до съседния остров Моту Нуи и да намерят яйце от прелетната птица рибарка.

Местни девойки в Ханга Роа

Господарят на победителя обръсвал главата си и прекарвал една година в уединение на диета, докато народът му се радвал на специално отношение. Стоя на ръба на кратера, вятърът ту се опитва да ме хвърли в зеленикавата вода на дъното, ту ме замята към дълбините на океана. Слънцето сякаш никога няма да залезе напълно и трябва да се щипя, за да осъзная за пореден път къде се намирам.

Странна вила на брега на океана

Най-впечатляващи са петнайсетте наредени моаи на Аху Тонгарики, качени на 200-метрова платформа – най-дългата на острова. През 60-те земетресение в Чили предизвиква цунами, което отнася статуите на 90 метра навътре в сушата. Японски кранове ги връщат по местата им години по-късно. Някои от тези статуи имат модерни кози брадички, каквито не се срещат другаде.

На десет минути по черния път хвърлят сянка палмите на плажа Анакена. Това е най-близкото усещане до карибски плаж, което някъде съм постигал. Статуите в дъното могат да се похвалят с татуировки, очи със зеници, изработени от бели корали и червени камъчета. Целият остров се е изсипал по пейките наоколо, пече меса и пие бира.

Водата създава измамно впечатление, че е топла, но пък кога друг път мога да се похваля, че съм открил плувния сезон през януари и го приключвам през ноември. Недалеч е едно от местата, където хвърлят праха на мъртвите в морето, а също и камъкът, който побърква компасите и те се въртят като пумпали.

Пейка до плажа Анакена

Другият плаж на Рапа Нуи, Овае, е съвсем малък. Местните се кълнат, че ако си опънеш палатката, приливът няма да я отнесе, но им нямаме вяра. Затова се скриваме в изкуствено засадената гора в средата на острова, като пътьом объркваме плановете на невярна любовна двойка.

Скоро установяваме, че навсякъде лазят бръмбари, които удивително приличат на хлебарки, но са бавни-бавни. За да не си гледаме в краката, зяпваме небето. Звездите на южното полукълбо светят по-ярко, изглеждат наполовина различно, а Магелановите облаци може и да приличат на облаци, но всъщност са далечни галактики. Лека нощ!

* «Боже, не мога да повярвам – никога не съм бил толкова далеч от вкъщи” (англ.)