Минало и настояще

За Ликийския път разбрах случайно, докато разглеждах брошурата на английска фирма за приключенски туризъм. Десетилетие по-късно раниците са пълни, билетите са купени, айдееее!

Табелите по Ликийския път

Ликийският път е на практика първата многокилометрова пътека в Турция. Най-общо казано нещо като Ком – Емине, само че е около 510 км и не се движи по билото на планина. Тръгва от брега на морето при Фетхие. Минава покрай плажове, древноримски и ликийски руини. Изкачва проходи и върхове по над 2000 м н.в. Влиза и излиза от населени места и накрая стига до планинско село на 20 км от Анталия.

Парниците, от които идват турските домати

Ликийският път е плод на ентусиазма на една британска дама – Кейт Клоу, която се мести да работи в Турция в края на 80-те години. Като всеки англичанин тя обича да се разхожда сред природата, по възможност без големи физически изстъпления. Постепенно жената решава да свърже природни и културни забележителности с една пътека. Прекарва години в проучване на маршрута, идеи за възстановяване на изтрити и захрастени черни пътища, обвързване на историческите руини. Търси подкрепа от културното министерство и горските.

Дори "стоп" не е "стоп"

Най-накрая – през 1999 г. – Ликийският път е готов и маркиран в бяло и червено. За късмет попада в Топ 10 на най-интересните разходки на вестник „Сънди таймс“. Вече нищо не може да спре хиляди активни пенсионери от Западна Европа, Щатите и Австралия да се впуснат в приключението.

Ликийците, на които е кръстен маршрутът, са били доста войнствени хора със силно достойнство. Оставили са хиляди огромни каменни гробници. Най-добре е земите им да се обикалят през март-април-май и септември-октомври-ноември. През лятото пече зверски и температурите надхвърлят 40 градуса. През зимата вали много.

Палатката над Олюдениз

Ликийският път съвсем не е равен. Той катери хълмовете над плажовете, спуска се от билата на планини и отгоре на това водата е кът извън селата. Напролет има повече за пиене, а есенно време се мръква рано.

Като цяло е доста уморително на моменти, но пък на практика не се минава през гъзарски курорти, претъпкани плажове и палми като в центъра на Варна.

Почивка на защитения плаж Патара с руини

До Фетхие се стига за около 24 часа с автобус от София със смяна в Истанбул. Ако хванете най-ранния нощен за Истанбул, може да се прекачите на първия за Измир и оттам на следобедния за Фетхие. Така до вечерта сте стигнали изходната точка. Иначе директните от Истанбул тръгват чак по обяд и пристигат по никое време, или са нощни.

Седалката на турски автобус

До Анталия е малко по-бързо. Турските автобуси са по-комфортни от българските, всяка седалка е с телевизорче с филми, музика и игра на табла, черпят те вода и кексчета и те закарват на 800 км за около 50 лева. Тъй като автогарите са обикновено на околовръстното, фирмите ти осигуряват безплатен „сервиз“ до и от центъра или до различни квартали в по-големите градове.

Никога не си далеч от глътка таратор

Гъзарите могат да летят до Даламан или Анталия с прекачване в Истанбул. Или пък да хванат рейс до големия метрополис, а оттам – турска евтина авиокомпания, която често вози на цени, по-ниски от автобуса.

От летището на Даламан няма градски транспорт до центъра. Но пък има голям затвор с ресторант, в който по-леките присъди ти готвят и сервират печено пиле със салата. Има аерогарни автобуси на „Хавас„, които могат да те закарат до Фетхие за около 15 лева.

От летището на Анталия е доста по-уредено и лесно.

Иронична скулптура в Анталия

Системата на Ликийския път е такава, че Кейт Клоу събира пари да поддържа пътеката, като те кара да си купиш книгата й с инструкции. Или пък намира спонсори, които й помагат на около пет години да подновява маркировката.

Руски кич в Текирова

Ние спахме на палатка. Повечето пансиони в селата са доста елементарни, но струват максимум 35 лв за двойна стая. Не във всяко село имаше добре заредени магазини за храна. Носихме по две големи бутилки вода на човек. Мъкнехме газеник, та доста варихме супи и спагети.

Пансиони да искаш

И много се забавлявахме с доста приятелски настроените местни хора, които гледат да ти помагат, дори и да не знаят много английски (или въобще). А и няма нищо по-забавно някой да ти каже, че трафикът е „калабалък“ или че говори немски „чат пат“. Автостопът върви много добре, а морето е топло дори през октомври и има страхотен цвят, съвсем различен от страхотния цвят на гръцките морета. Неслучайно на това крайбрежие му викат „тюркуазеното„.

Толкова засега – да тръгваме!