Черногорската планина Дурмитор стана много модерна в България в края на 90-те, макар че не е толкова дива и брутална колкото Проклетье. Скандалджийско пътуване с куфарни търговци, стабилно време за пешеходене и бесен карст – какво повече му трябва на човек в средата на лятото.

Следобедният автобус от София за Ниш в 16 часа е по принцип основният транспорт на куфарните търговци, които идват с него сутринта, пазаруват гащи, потници и други артикули от Илиянци, а след това се прибират. За да не ги хванат митничарите, разпръскват покупките из целия рейс, за да не се знае кое на кого е. Като цяло единствените по-нормални хора в автобуса бяха две лелки, които отиваха на гости, и двама български рейнджъри от СФОР, които пътуваха за Сараево.

Този път минахме доста бързо, смело и сръчно през българо-сръбската граница. Предния път като пътувах с автобус за Ниш (и оттам за Белград), ни държаха над два часа на сръбската митница, защото рейсът беше пълен с брашно, захар и други храни в чували от по 20 и 50 килограма. Освен това аз се оказах най-съмнителният тогава.

Майтапът настана, като минахме границата, защото куфарните търговки започнаха да си събират пръснатите по автобуса гащи. Едната не можа да открие цялото си имане и веднага заподозря друга “колежка”, че й го е краднала. Започна да я бие, псува и заплашва с нишката милиция.

Появиха се подкрепления и от двете страни, включително циганка, която пушеше цигара вътре в рейса – популярен сръбски “спорт”. Това ядоса стюарда на автобуса, който й каза да я изгаси, иначе повече няма да я вози, като е на смяна. Шумотевицата стана по-абсурдна и от филм на Кустурица и тогава един от нашите СФОР-ци обяви, че ако не млъкнат веднага, ще стане лошо. Ситуацията се успокои и остана само тихо помрънкване.

Към 19,30 ч. бяхме в Ниш и имах теоритичен шанс да хвана нощен автобус за Черна гора в 21 часа, а ако няма места – влак в 21.06 ч., но от другия край на града. Нямаше места в рейса, но когато питах на третата поред каса, ме пратиха при “шефицата” на касиерките, която ме хареса и ми даде билетче.

Автобусът беше 15-инагодишен Мерцедес, произведен по лиценз в бивша Югославия и силно използван. Все пак в 4,30 сутринта, срещу колосалните 800 динара (около 22 лева) + 1 евро за багаж (понеже автобусът беше черногорски, а те търгуват с евро, нищо че са една държава със Сърбия), стигнах до Мойковац.

Това е малко градче между планините Бьеласица и Синьевина. Оттам минава и река Тара, с която черногорците се хвалят, че преминава през най-дълбокото ждрело след Гранд каньон.

По това време се стелеше гъста мъгла, беше ужасно тъмно и много мистично. До моста в Мойковац има един паметник, под който може да се подслониш. Представлява нещо като бетонна шатра с формата на куб и е идеален да си разпънеш шалтето и спалния чувал. Заспах с надеждата, докато спя, никой да не ме обере или убие.

По видело се оказа, че отсреща е мостът, по който се минава през река Тара. Все покрай нея се стига до друг мост – на Джурджевица Тара, където пътят се дели на две. Единият минава през моста, който е много катастрофичен като гледка. В другата посока пътят катери планината и излиза на плато на около 1600 м надморска височина, на което е разположен “най-високо разположеният град” на Балканите – Жабляк. Той е изходен пункт за планината Дурмитор.

Това обаче към онзи момент го знаех само теоритично. Трябваше да стигна от Мойковац до Жабляк. Ужким имаше някакви маршрутки за 70-ината километра, обаче докато висях, не мина нито една. Затова пък са появи някакъв младеж, който също пътуваше за Жабляк, та се разприказвахме. Оказа се босненец, който се е заселил в Черна гора покрай войната. Започнахме да стопираме и в един момент ни качи джип с люксембургски номер, който се оказа по някакъв проект на ЕС.

Човекът от джипа надълго и нашироко започна да обяснява за Дурмитор и за каньона на Тара. Дори спря на мястото, откъдето тръгват лодките за рафтинг. Каньонът е много красив и наистина е много дълбок, макар че не съм наясно как точно мерят един каньон, защото по логиката на Тара всяка българска река, особено в Стара планина около Лакатник прави дълбоки каньони. Водата има средиземноморски синьозелен цвят и уж ставала за пиене.

Както и да е – около 11 часа стигнах центъра на Жабляк. Той прилича на Банско, защото зад него се изправят грандиозни планини, но е малко по-голям. Личи му, че по югославско време е бил як курорт. Сега е малко позапуснат, повечето магазини са затворени, тече приватизация и други ранно-90-тарски чудеса, познати от БГ.

Времето беше перфектно – жега и небе без абсолютно едно облаче. Поех веднага към върха. От България ми бяха дали сносни карти на Дурмитор, Бьеласица и Комови, които си бяха купили от Жабляк. И много хубаво, защото аз никъде не успях да намеря.

Пътеката за Боботов кук тръгва от околностите на огромното Црно езеро край Жабляк. Пътеките в Дурмитор са добре маркирани с бяла точка, заградена с червено. Не тръгнах по директната пътека за върха, а по отклонението към Ледена печина. Това е пещера, избита дълбоко в подобния на обла топка връх Обла глава. През май е била напълно заровена под снега. Сега не беше. Последния етап преди пещерата е страшно стръмно катерене по едни камъни. От входа към дъното на пещерата се спуска стръмен снежен склон, в който бяха избити стъпки. Срещнах един чех, който викна, че това е супер място…. за сноуборд.

На дъното на пещерата имаше сталагмити от лед и сняг, както и малко ручейче от разтопения лед. Необичайна и готина гледка! Налях си вода – Дурмитор е целият в карст и рядко се намира вода, щото всичко потъва в понорите на планината.

И така на пещерата стигнах в 14 часа, а Боботов кук се виждаше неособено далеч. Подобно на Пиренеите обаче ходенето из планината не е по било, щото върховете са отсечени, супер стръмни или отвесни, мръснобели монстроситита и само тук-там има било, та се качваш и слизаш през разни порти по цял ден. Гърч!

Та в някакъв момент се оказах под върха и трябваше да катеря гаден каменен сипей, а вече силиците бяха започнали да ме понапускат. Накрая стигнах превала под върха, скрих си раницата под една скала и се метнах на върха. Беше около 17 часа. Гледката беше компактна – Дурмитор не е голяма планина, може би една пета от Рила – и драматична – много върхове бяха на пръв поглед неизкачваеми без екипировка.

Реших да мина зад билото на Зупци – супер заострени върхове, които приличат на поредица от няколко зъба. Там някъде да спя и след това да мина през едни пътеки, да стигна много красивия връх Савин Кук, а после по билото на Медвед да сляза пак в Жабляк.

Така и направих. Пътьом са оказа, че някои от означените на картата изворчета са пресъхнали. Междувременно стана страшно студено, взе да се стъмва. Нямаше никакво удобно място за палатка. Всичко беше камъни и въртопи. И тогава видях в далечината малко плато, а на него десетина палатки!

Запътих се натам. Като стигнах, се оказа, че къмпират хора от Сърбия, Босна, както и група англичани-пещерняци, които последните три седмици бяха се моткали из околните дупки. Црногорците явно ги мързи не само да работят, но и да си ходят по планините. Черпиха ме люта српска ракия “Манастирка”, а аз им дадох българска луканка, която англичаните адски бързо изядоха – горките, бяха карали на китайски спагетки с овкусител цялото време.

На сутринта си налях вода от супер мизерно изворче, сгънах си палатката и поех към превалчето. Като стигнах, се оказа, че маршрутът ми е пак по ръба на един връх и през едни каменопади. Отделно печеше много здраво и в 10 часа бях изпил половината си вода, а ако при всяко вдишване издишах през устата, можех да пръскам на всички страни потта, която се спускаше с литри надолу по носа ми.

Реших, като сляза в Жабляк, да отида в планината Бьеласица от другата страна на градчето Мойковац и там да изкача най-високия връх Црна глава.

Спускайки се към Жабляк, минах покрай катун Локвице. Катуните са кошари за през лятото, където живеят цели семейства. По някаква причина излязох на скалата над катуна, точно когато възрастна катунарка изпращаше някакви туристи. Докато се чудех как да сляза надолу, бяха произведени два пушечни изстрела. Надзърнах от скалата и видях бабата да държи ловна пушка и да вика след туристите: “За сречан пут!” Хитър начин да им пожелае добър път!

В ранния следобед стигнах една рекичка над Жабляк, веднага се набутах вътре и се подмих здраво. Блаженство! Минах да видя и Црно езеро отблизо, ама нещо не ме изкефи, щото беше твърде голямо. Това е проблемът и на повечето езера в Дурмитор – не са мънички и симпатични като в Рила или Пирин.

По това време се оказа, че единственият автобус от Жабляк за Мойковац е бил преди час. Нямах друг шанс, освен да стопирам.

(следва продължение)