Хубавото, когато скачаш от остров на остров, е, че заради разписанията на фериботите се налага да акостираш на място, което може и да си нямал намерение да посетиш. Така стана и с Парос, на който – заедно със Сирос – попаднах по пътя от Наксос за Тинос. Много имена се събраха, така че нека първо разкажа за Парос.
В началото на нашето хилядолетие именно край Парос потъва един от най-старите гръцки фериботи. Загиват десетки и в резултат се слага началото на обновяването на пътническия флот. Не че и сега не може да попаднеш на корито, по-голямо от гаджето ти, но това става сравнително рядко.
Столицата на Парос – Парикия – ми се видя готин лабиринт от бели къщи със сини прозорци, венециански сгради и чешми и симпатичен плаж, на който пих бира в смразяващия вятър.
В града е Екотондапилиани – църквата със стоте порти, която дори има стена, за да я пази от пирати, и прилича на хиляди параклиса, слепени в един. Строежът е бил осъществен под надзора на Изидор от Милет от ученика му Игнатий.
Накрая църквата станала толкова хубава, че майсторът се уплашил да ни би чирака да го задмине, сграбчил го и двамата се хвърлили от покрива. В наши дни има две колони, които ги изобразяват – единият се държи за пукнатата глава, а другият си чеше дяволито брадата.
Над Парикия е манастирът Агии Анаргири, който естествено работи по 2-3 часа на ден, а през останалото време е заключен. Пътят до него е постлан с изстрадали намерения и стръмнотия, но пък гледката си струва. Вижда се дори заливът на Науса – другото курортно градче на Парос.
По това време на годината беше още празно – оправят барове, магазини и къщи за новия сезон, а пристанището е много-много симпатично. Веднага ми се прииска да е лято, да слушам новия албум на „Рейдиохед“ на площадчето с трите бара до яхтите и да пия „Митос“.
И уникално за островите – купуваш си билета за автобус от работещ автомат!