За спускането на Полежан започнахме да си говорим още първия път, когато отидохме да караме на хижа „Безбог“ в средата на декември. Когато снегът слегна, решихме, че няма какво повече да чакаме.
Ставане в 5, оправяне на тъмно, за да не събудим останалите, храна, вода, колани и айдеееее…
Изкачването на Полежан минава през „душегубката“ в началото на склона на връх Безбог. После набързо преминаваме през платото в подножието.
Следва драматично катерене по замръзналия склон на Полежан. Някои свалят пантите и драпат нагоре със скиорските обувки. Бордистите забиват колкото могат зъбите на снегоходките. Трети се мъчат с пантите по хлъзгавицата.
И тогава изгрява слънцето! Веднага става приятно, оптимизмът избухва и гаааз нагоре!
Качваме Полежан за около два часа от хижа „Безбог„. От върха се разкриват гледки през целия Пирин, билото на Южна Рила, Боздаг (Фалакро) и други български и гръцки планини.
Сваляме коланите, оправяме бордовете и тръгваме с кротка стъпка по козирката от върха към седлото. Щракаме автоматите на площадка малко под ръба и хайдееее.
Спускането се оказва доста по-лесно от очакваното. Стражите се зъбят от едната страна. От другата внимаваме за камъни, които стърчат над снега.
Наклонът не е толкова страшен. Снегът е стабилен.
Надолу, надолу, надолу… Подсичаме няколко улейчета, стигаме до връхчето в единия край на „чашата“.
Разбираме се да гоним линията, която ще ни изведе на гората по склона на Безбог, откъдето да се спуснем към междинка.
Пътьом сечем още няколко улея, минаваме през досаден пасаж с клек. Лично псувам наред, когато трябва да избирам дали да се бухна в снега по склона или да се спася от хватката на растенията. После пантим и гребем снега нагоре, нагоре, нагоре.
И ето ни вече на правилното място. Успяхме!
Да се готви Дисилица.