„Имам нови зимни гуми, колата е страшно стабилна”, успокоява ни Пешо, докато форсира реното по заледения път. За него май е обичайно да сменя предавките на около пет-шест хиляди оборота в минута. Чувстваме се като на рали “1000 езера”.
Планинското шосе върти осморки на всеки две секунди. От едната страна винаги има снежен склон, който свършва долу, много-много надолу, в долината, където мигат светлинките на къщи. Майсторски избягваме изскочил джип, малко избуксуваме, задницата на колата почти незабележимо се подхлъзва и с грохот спираме зад къщата на семейство Фердингер.
Нека фамилията не ви подвежда. Намираме се в Северна Италия. По-точно в Южен Тирол, сега Алто Адидже. Австрия е принудена да се раздели с тази провинция след Първата световна война, а Мусолини се опитва да я напълни с преселници от бедния италиански юг.
Махалата се нарича Пиколино, Пиколайн или Пикулин, част от Сан Мартино ин Бадиа, Санкт Мартин ин Турн или Сан Мартин ин Тор в зависимост от това дали се чете на италиански, немски или ладински, защото надписите са на три езика.
Ладинците са общо около хиляда души и обитават няколкото долини наоколо. Не съм филолог, но езикът им звучи като латински, смесен с келтски, а като го гледаш написан, има много „умлаути“ върху гласните и прилича на малтийски.
Ако пътуваш с Пешо, от София до Пиколино е малко над едно денонощие път. Това включва кратък сън някъде из Словения и небрежно надбягване с пърхаща хърватка по магистралата около Загреб. Иначе най-близките летища са Инсбрук и Болцано.
Семейство Фердингер се състои от фермер електротехник, съпруга, която се грижи за кравите в обора, трима синове и една дъщеря, с която всички искат да общуват, две големи кучета с две малки и няколко коли в гаража. Фамилията обитава долния етаж на къщата. На останалите два се предлагат няколко апартамента под наем, които струват по десет евро на човек на вечер.
Намираме се на около 1200 метра височина, а във всички посоки се извисяват Доломитите. На пръв поглед приличат на Родопите, защото са зелени и хълмисти, покрити с борови гори. Сред заобленостите обаче се извисяват изсечени, дори отвесни, скалисти върхове. Те рядко образуват нещо, което да прилича на било както в българските планини или Алпите.
Разполагаме с една седмица и съвсем грубо нахвърляни идеи какво искаме да правим. Решаваме, че ще го даваме без спортни изстъпления, въпреки че сме в региона „Доломити суперски“. Той обхваща 1200 км писти в 12 долини при базова цена за един ден около 35 евро. Достъпът до лифтовете е с чип карта без депозит, която отваря вратичките, без дори да я доближаваш до четец.
Ако обаче скиорстваме само из Кронплац – района на нашето село, ще плащаме малко повече, отколкото в български курорт, но пък ще разполагаме с повече писти и съоръжения, отколкото в Рила и Пирин, взети заедно.
Вместо това обаче си упражняваме италианския, като четем табелите на лифта: Vietato dondolare!
Съседното село Санкт Вигил е ладинско. Намира се от другата страна на върха с къщата на Фердингерови. До най-високата точка стига лифт за скиори, а в гостилницата можеш да хапнеш наденици и спагети.
Готви ги симпатична лелка от Трънско, женена в Южен Тирол от близо 30 години. Съвсем не е забравила българския. Досега е посрещала поляци и руснаци, но не и сънародници. Радва ни се много.
Друга разходка ни отвежда до хижа “Генуа”. Прекарваме деня в газене на сняг до коленете, но пък гледката от високото си струва. На връщане хващаме джип на стоп. Младежът, който го шофира, се държи като наследник на фабрики в индустриалния италиански север, косата му е полята с много гел и знае английски.
Девойката до него говори само италиански. Затова пък се усмихва чаровно. Изглежда като някоя от красавиците, които присъстват на групи в предаванията по италианската телевизия, без значение на каква тема е програмата.
Доломитите съвсем не изглеждат австрийски в Кортина д’Ампецо. Вероятно най-аристократичният ски курорт в планината изглежда скромен, но представителен. Кортина дължи славата си на зимната олимпиада преди половин век и все още може да се похвали с Pista Olimpica di Bob.
Магазините на Gucci и Prada, на Arc’teryx и The North Face не се набиват на очи. В джелатериите, сластичериите и пастичериите похапват изискани италиански двойки. Британските скиори влизат в полезрението, когато прекосяват града на шейна с конски впряг или докато бръмчат с хеликоптери към девствения сняг.
Не може да си тръгнал по шосетата на Доломитите и да не ти се наложи да изкачиш два-три високи стратегически прохода. И понеже все пак сме в Италия, когато започне да вали, снегорините не се появяват начаса.
Над Кортина ни дебне превал на около 2200 метра. Първоначално се забавляваме да гледаме жълтото порше, което се върти около оста си, защото заснежените пътища не са стихията му. После изпреварваме друга кола, която буксува по средата на прохода. След малко обаче оставаме сами на пътя сред снега. Засега се движим безпроблемно нагоре. Умълчаваме се и само нервно сочим с пръст един или друг от околните зъбери.
А целта ни е Мармолада – най-високият връх на Доломитите и неговите над 3300 м. Като истински кашкавал туристи ще го изкачим с поредица „телеферици“. Кабинките им събират по петдесетина души, увисват над пропасти и прелитат над канари, като аха да се размажат в тях.
Не стигаме до върха, а малко под него, но пък каква гледка на минус 18 градуса! По време на Първата световна по масива на Мармолада италиански и австрийски алпинистки части водят високопланинска война близо три години. Прокопан е цял леден град с десет километра тунели. Изграждат казарми, лазарети, складове и каквото още трябва, за да се удържа фронтът.
Сега може да разглеждаш катакомбите, а после да ядеш зеленчукова супа на топло, докато съзерцаваш отвесите на Чивета през прозореца.
На няколко часа път от Пиколино са разположени още две олимпийски столици – австрийската Инсбрук и германската Гармиш-Партенкирхен, които обикаляме за един ден, за да проверим дали говорещите немски се забавляват повече през зимата, отколкото италианците.
В първия град може да пиеш кафе в някоя от сладкарниците, докато слушаш класическа музика на живо. Във втория може да пробваш наденички с хрян на едно от площадчетата, а след това да отмиеш мазнината с горещ глювайн, нищо че Коледа отдавна е минала.
Студът хапе ушите, затова се отказваме от изкачването на най-високия германски връх – Цугшпице. Короната на Баварските Алпи е малко по-снажна от Мусала. Дотам стигат няколко вида планински транспорт.
После обратно в Доломитите. Както във всяка друга част на Италия, в който и град да отидеш, неминуемо попадаш на няколко страхотни църкви, на средновековни палати, на крепости или поне на техните останки.
Областният център до нашето село носи звънкото двойно име Брунико/Брунек. Има си и замък. Под него са разпръснати сергии. Продават боровинкова грапа, тиролски шпек, шоколадов салам и ароматни свещи.
В един от баровете местни тийнейджъри празнуват рожден ден и гърмят шампанско на всички страни. Възрастна двойка на съседната маса пие капучино и сякаш шумотевицата въобще не й пречи.
Вечерта в къщата ни в Пиколино обаче е тихо.
_________________________
* Люлеенето забранено (ит.)