На живо от Мъртвата планина между Линц и Залцбург

„Вълци! Вълцииииии!“, вика Боби, докато тича към нас. В този момент сигурно подобрява европейския рекорд за бягане по нанагорнище на заледен черен път. Зад него пробягват три сенки. Слава богу, оттеглят се към дерето отсреща, а не го преследват. Вълци са – наистина!

Тотес ГебиргеНе че преди съм виждал такива зверове – само едно неориентирано диво прасе до залива Парашкева на морето и едно мече в Родопите. Вълците обаче доказват, че мястото, в което се намираме, не е наречено съвсем правилно – Тотес Гебирге, Мъртвата планина.

Тя се пада някъде по средата между Линц и Залцбург, но на юг от двата австрийски града. Мястото е доста пусто по алпийските стандарти. Докато сме там, срещаме едва неколцина туристи. Идеята ни е да прекараме няколко дни на чисто и високо, сред снегове и върхове, толкова озъбени и каменни, колкото онзи прословут образ на Матерхорн от опаковката на шоколадите.

Освен това Австрия е разположена в средата на континента, която я прави удобна за среща с приятели, пръснати в няколко държави. „Най-хубавото е, че въобще има сняг“, радва се Ели. Тя живее в един от най-вълнуващите европейски градове, където обаче климатът е мек и слънчев.

Снегът в Тотес Гебирге е натрупал само две педи. Все пак според метеоролозите преживяваме най-топлата зима въобще. Затова не е трудно да стигнем до хижата безпроблемно въпреки непретенциозната екипировка.

Повечето австрийски хижи са затворени през зимата. Работят по Нова година и след това чак през април-май. Всяка от тях си има зимна стая – малко помещение, където да се подслониш, ако се наложи. Хитрината е, че е залостено (за разлика от повечето български хижи) и трябва да си поискаш ключа от местния алпийски клуб. В този случай това не ни се налага. Зимната стая на нашата Дюмлерхюте е отворена през цялото време.

Падат ни се редица двуетажни легла, чистички одеяла, печка „ромска радост“ и дърва, ток от слънчеви панели и дори празнични свещи. За удоволствието се заплащат по 10 евро на вечер, ако не си от алпийския клуб. Пускаш парите в касичка, закачена на вратата. На същия принцип може да си вземеш и бира. Добър човек е качил горе цяла каса от залцбургското пиво Щигъл. Браво на него, защото вода няма. Затова слагаме тенджери под капчуците или топим сняг от най-отдалечените преспи. „Не яж жълтия сняг“, припомням си поговорката на ескимосите.

Тотес Гебирге съвсем не е висока. Най-великият й връх може да сравнява ръст със старопланинския Ботев. Страховитите зъбери й придават опасен вид. Наслаждаваме им се от верандата. В долината са разпръснати няколко селца, потънали в приглушения звън на църквата и в странната зеленина, защото долу е твърде топло да се задържи сняг.

На втория ден мъглата покрива ниското. Далеч-далеч се чува само тракането на влака. Сякаш сме на покрива на света, над море от пухкави облаци, раздирани тук-там от върховете шипове на Мъртвата планина. Мъртва е, защото е образувана от карст, който попива всичката вода. Така растенията не успяват да покрият планината. Следователно и животните са по-малко.

Най-лесният път до Дюмлерхюте започва в центъра на селото Рослайтен. Този край на Австрия е известен с майсторите на коси – такива, с които можеш да накълцаш тревата, а не онези, които можеш да срешеш.

Зад хижата стърчи камънак, което трудно мога да опиша с думи, но всеки път, когато го погледна, знам, че трябва да го изкача. Според картата на стената това е Роте Ванд – Червената стена. Със своите малко под 1900 метра върхът изглежда лесен. Едната му страна обаче е отвес, дълбок 200-300 метра. Най-отгоре стърчи кръст – нещо като предупреждение.

Когато тръгваме към Роте Ванд, времето е слънчево, но вятърът реже. Сякаш слънцето хапе със зъби. Газим пъртината през рехавата гора, за да излезем на седлото под Червената стена. От високото се вижда цялата планина. Навсякъде зъбери и мъгла, която услужливо крие гледката към цивилизацията.

Обратната страна на Роте Ванд се оказва лесна – стръмнина, която от премката бързо ни изкачва до кръста. Под него има паметна плоча на трима алпинисти. „Не, не са загинали тук“, казва Лина, докато се опитва да разчете надписите на немски. Единият човек е бил водач на експедиция до К2, когато става най-страшното.

Насреща се вижда билото с най-високия връх в планината – Варшенек. Надолу по ръба му смело крачи някой. Дали ще се подхлъзне в пропастта?! Скоро смелчакът е при нас на Роте Ванд. Тръгнал е съвсем сам от миниатюрния ски курорт отсреща, който така се е вписал сред зъберите, че едва си личи. Ще слезе към нашата хижа и после – към цивилизацията. Първо обаче ни снима за спомен.

Слизаме в Дюмлерхюте малко преди да падне мрак. Приготвям специалитета на заведението – фетучини с гъби, фарфали с пармиджано и още нещо италианско с нещо друго италианско. Да живее напълно дехидратираната ексклузивна кухня, която може да приготвиш, като само добавиш вода и разбъркаш на слаб огън за 8 минути.

По-важното обаче е да хапнеш чудесата в добра компания с чаша вино, което си качил в планината на собствения си гръб. Когато става горещо, излизам навън. Звездите са толкова много и толкова ярки. Ето, една падна! Ей-там!

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *