Отвлечени в Черната гора

Те са повече от нас. Много-много повече! Всеки от тях държи в ръце ласо. Безпределно ясно е, че скоро ще удари и нашият час.

Тогава отвличат Дидкот. По-точно я прихващат с ласото, издърпват я от тротоара на паважа и напълват врата й със слама. Нямаме никакво време за реакция. Всичко става за секунди.

Все пак Дидкот изважда късмет. Можеше да е по-зле. Като например да я отведат в огнения микробус мерцедес. По калниците му пламтят факли.

„Дяволите“ освобождават жертвите си след няколко минути изтезания и след като ги изкъпят със сажди. Не, не сме в масовката на четвърторазреден хорър. Попаднали сме на карнавал в Шварцвалд. Точно така – от тази германска планина извира Дунав, но затова по-нататък.

В последната неделя преди великденските пости в Южна Германия настъпва карнавално време. Всяко градче, през което минем, подготвя нещо страшно за следобеда. До този момент смятах, че германците са скучна нация, която работи много, за да изхранва половината Европейски съюз, а през другото време ходи на курорт с пакетна почивка, която включва всичко, дори алкохола.

Мислех, че единствените масови забавления, които си позволява обикновеният немец, са Love Parade в Берлин и Oktoberfest в Мюнхен. Как греша! Едно дете ме замерва с дъвчащ бонбон и ме откъсва от мислите ми. Всъщност всички деца целят околните с бонбони и дъвки. Сега ще ги науча!

Лошите отвлякоха Дидкот в градчето Триберг, един от центровете на популярната шварцвалдска индустрия за производство на часовници с кукувички. На централната улица висят поне дузина огромни циферблати, а над тях гнездят дървените птички.

Карнавалът в Триберг обединява незлоблива подпийнала тълпа от Баби Яги, ескимоси, всякакви животни и дори семействата Флинтстоун и Ръбъл. Запълваме времето, като ядем типичната шварцвалдска торта. Най-общо тя съдържа тежки захаросани череши, сметана и шоколад.

А всъщност попадаме в Триберг, за да видим най-високия водопад в Германия. Само дето той май не е водопад, а просто река, която минава през няколко каскади надолу по склона и толкова. Местният патриотизъм обаче повелява, че въпреки всичко височината на водопада е някъде към 160 метра.

Най-бързо до Шварцвалд се стига през общото летище на Карлсруе и Баден-Баден. („Повтарям го два пъти, за да го запомните“, както се казваше едно време в един виц, в който участваха още „Дюран Дюран“ и депутатът Кадир Кадир.)

СПА курортът изглежда приятно буржоазно. Минералната му вода се отличава с деликатни кисели оттенъци и обилен солен вкус, а цветът й е почти прозрачен. Който не обича да я пие, може да се плацика с нея и да лекува ревматизъм и други болежки.

Освен хотели, пансиони и казина в Баден-Баден е изградена и руска църква. Неслучайно из района са бродили Чехов и Достоевски, а в наши дни – леко съмнителни екс съветски новобогаташи.

В ранния следобед поемаме по „шварцвалдската магистрала“, която се движи току по билото на планината. Пейзажът напомня нещо между Средна гора (защото баирчетата са обрасли със смесена гора) и Родопите (заради заоблените хълмове и поляните по тях).

Най-високият връх на Шварцвалд е Фелдберг. Неговите почти 1500 метра са обрамчени от ски съоръжения, ретранслатори и радар. На няколко места покрай пътя изникват ски пистички с влекове панички. Казват, че снегът става за ски предимно през януари и февруари.

Спираме на легендарното Мумелзее, цялото в лед и сняг. От него нощем излизат феи, нимфи и други твари, които денем злите духове придърпват обратно в подводния свят.

След малко се отклоняваме от пътя и слизаме в едно по-забутано село, за да намерим къде да спим. Попадаме на симпатично семейно хотелче само два пъти по-скъпо от произволен негов български еквивалент. Лелката, която го върти, ни дава подробна карта на региона и ни отпраща да се разходим до близкото езеро Булбахзее.

Вървим предимно по асфалт, после по пъртина върху черен път. Езерото е обградено от гъста гора и напомня силно руската приказка за Альонушка, която стояла тъжна на брега и се взирала в огледалото на водата. Чак сега започвам да разбирам какво привлича руснаците в Шварцвалд.

Вечерта питаме за ресторантче. Лелката ни насочва към близкия рибарник. Предлагат прясна пъстърва в най-различни комбинации. Който рядко рискува с риба, хапва прочутите германски кюфтета с гарнитура картофена салата. Пием местната бира (бива я!) и вино (средна хубост).

На другия ден преминаваме през градчето Фройденшафт, където се е ширнал най-големият пазарен площад в Германия с грандоманските си 220 метра дължина.

После не успяваме да влезем в открития музей на шварцвалдските къщи от последните четири столетия във Фогтсбауернхоф. Затворено е заради зимата. Характерното е, че покривите им се спускат почти до земята, за да не задържат сняг.

Накрая пристигаме в Донауешинген, където са изворите на Дунав. Разочарование – тихата бяла река бълбука в шадраван в двора на спретнат замък. Пътешествието й до морето продължава 2800 километра.

През 1987 г. ХIV конгрес на Българската лига за правата на човека (в изгнание) поставя над извора възпоменателна мраморна плоча, където пише как Дунав от векове свързва България с Европа. През 90-те години много други източни държави по поречието последват славния почин и закачат свои плакети. Румънците например се представят като аванпост, който по Дунав е пазил Европа от изток.

Нашият аванпост пък обръща гръб на Шварцвалд и поема на юг, към езерото Констанц. Само кукувичката се обажда от багажника на колата.

Ако статията ви е харесала, може да я споделите с бутоните на социални мрежи вляво или да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *