На връщане от Ликийския път попадаме в Анталия, за да си хванем нощния автобус за Истанбул. Представата, че градът е само някаква гара-разпределителна към всичките all-inclusive курорти, бързо се изпарява.
Хвърляме си раниците в пансиона в стария град, наречен Калейджи. Това означава, че е „вътре в замъка“. Най-големият турски град по Западното Средиземноморие може да се похвали с малко пристанище за яхти, оцеляло от римско време. Тогава е било пристанище по принцип 😉
Освен че е един от най-бързо развиващите се метрополоси в Турция, Анталия може да се похвали и с чудесен климат, стига да не е изпепеляващата жега през юли и август.
Името на града идва от Аталус II от Пергамон, който го основава през II в. пр. н. е. и го кръщава Аталея. Едва след като погромяват пиратите, римляните обръщат по-сериозно внимание на града.
Благодарение на стратегическото си разположение Анталия се превръща във важна спирка за кръстоносците.
Повечето от видимите средновековни паметници са построени от селджуките върху византийски основи. До 1918 г. градът не е особено забележим, дори когато е колония на италианците, която не изкарва дълго.
Порутиените кейове на старото пристанище днес са разкрасени от паркове и реставрирани крепостни стени, но основната гмеж е от туристически яхти и малки рибарски корабчета.
Докато се разхождаме, попадаме на безплатен концерт с класическа музика. След първото изпълнение част от духовите инструменти започват да недоволстват заради проблеми с озвучаването. След кратка схватка си прибират багажа и се махат. Дотук с концерта.
Основният вход за стария град е Калекапъсъ, „портата на замъка“, край която селджукският султан Аледин Кейкубад построява Йивли Минаре, което е наистина като „нагънато“, както казва името му.
Ханът на селджуките е безобразно реставриран в стил „1300 години България“ и целият потънал в магазини за сувенири.
Над целия цирк може да се открият старите бани и музей пирамида от 1377 г.
Недалеч са портата на Адриан и музеят „Калейджи„, който съдържа част от частната колекция на фамилията Коч, най-богата в Турция и любителка на високата култура.
Докато сме в Анталия, се засичаме с традиционния филмов фестивал „Златен портокал“, но не успяваме да срещнем нито една от звездите. За малко изпускаме и шествието със златните статуетки на Венера.
Затова пък стигаме бездиханни до приятния каменист обществен плаж Коняалтъ с десетките парапланеристи и кротките семейни пикници.
Вечерта попадаме и на представлението на пеещите фонтани, които пръскат вода и светлина в тон с музиката, къде патриотично турска, къде съвсем класическа. Поразени сме от тази проява – все едно сме отново малки деца и годината е 1977-ма.
Този романтичен, старовремески подход към забавленията показва само, че хората обичат простите приятни неща, без значение къде живеят и по кое време.
Уникални снимки споделихте с нас, за което много ви благодаря. Надявам се да продължавате да ни пишете и да пътувате, като ни давате и идеи къде можем и ние да прекараме своите почивки. Хареса ми това, което казвате:
„Докато сме в Анталия, се засичаме с традиционния филмов фестивал “Златен портокал”, но не успяваме да срещнем нито една от звездите. За малко изпускаме и шествието със златните статуетки на Венера…..“ и мен ме хвана яд, но все пак сте го видяли.
Преди години и на мен ми се случи за малко да видя известните, но късмет – не стана.