Гледка от Белинташ

Поривите на вятъра би трябвало да са нещо съвсем нормално за мистериозното плато Белинташ, на което се намираме. Казват, че стрелките на компасите полудявали заради силната магнитна аномалия в района. През зимата снегът се топял веднага щом докоснел вулканичната скала. Хората, които полягали във вдлъбнатините на платото, се изпълвали с енергия. Според едни от птичи поглед дупките приличали на карта на звездното небе, а според други показват много точно къде другаде в района има подобни светилища.

Нямам компас, парапланер или сняг под ръка, за да проверя тези наблюдения. Дошъл съм на сватба все пак. Няколко от останалите гости сръчно вадят бутилки шампанско от големите си раници. Други пък са донесли пластмасови купи с ягоди. Започва великото приготвяне на боле при полеви условия.

Боле на Белинташ

През това време булката показва каква е къщовница и раздава собственоръчно приготвени бухтички, които свършват бързо, докато чакаме да забъркат коктейлите. „И внимавайте да не се изръсите от скалата”, предупреждават най-трезвите. Според приказките Ванга предрекла, че тайната на Белинташ ще се разкрие, когато по платото загинат осем души. Досега гръмотевици са покосили двама-трима…

Не съм фен на сватбите в ресторант, където се изсипват 200 души и винаги има момент, в който учинайката убеждава диджея да пусне „Бяла роза ще закича на капака на москвича” или рокендрол микса на Чъби Чекър като поздрав за родителите на младоженците.

Но и тържествата в бяло на изворите на река Арда или на връх Мусала, откъдето всички гости трябва да си тръгнем на ски след церемонията, не предизвикват бурни ръкопляскания. А на Белинташ е приятно. Защото в Родопите по принцип е приятно.

Понеже няма достатъчно място за всички в комплекса от псевдостари къщи в махалата под скалите, са ни разрешили да опъваме палатки на моравата до басейна. Бащите на младоженците се надпреварват да ни черпят с отлежали домашни алкохоли. Бутилките са ръчно боядисани с брокатена боя от булката и шаферките. (Към края на вечерта постъпват оплаквания на гостите, че са им се закачили блестящи точици брокат на най-интимни места по тялото.)

Фолклор на Белинташ

Артистично-музикалната програма включва тъпанджия с гортексово яке, което го пази от природните стихии; дама на средна възраст, разностранен талант, която хем играе ролята на алтернативна служителка от обреден дом, хем пее джазирани версии на македонски фолклор; както и своеобразен бой кое момиче да хване букета на булката, завършил с групово прегръщане, щастливи сълзи и полуистерични вричания от типа „Толкова се радвам, че на теб се падна”.

Не знам дали от болето, или наистина има нещо в скалите, но на Белинташ човек се чувства особено. Като се погледне в едната посока, си личи, че си на един от първите ридове в северната част на Родопите и въпреки това усещането е като да си навлязъл в гора тилилейска. Махалите са накацали по височините като гнезда на птици.

За да стигнем дотук, сме мъчили цялата сватбарска автофлотилия по черен път. Някои са се качвали догоре на токчета, други са се препъвали по стъпалата, издялани в скалата, трети направо са продължили боси. Дали ямките по камъка са за обреди, свързани с движението на слънцето? Дали върху тях са кацали космически кораби? Дали Ноевият ковчег е бил привързан с халки за тях? Никой не знае.

Стълба към Белинташ

Добре, че преди тридесетина години овчар открива сребърна плочка с изобразен мъж на трон, заобграден от змии, които пълзят нагоре. Учените променят мнението си и казват, че Белинташ не е укрепление между земите на тракийските племена беси и одриси, а мегалитен паметник, свързан с култа към Сабазий.

Въпросното божество олицетворява кръговрата в природата. Известен е още като Загрей, защото е символ на слънцето и лечебните сили. За да почитат Сабазий, траките провеждали нощни къпания и ритуали, свързани с разпуснатост и разточителност, с огън и вино.

Класическата сватба, на която сме поканени, е далеч по-уравновесена от това, макар че в двора на хотела има басейн. Белинташ означава „камък на познанието”, но също и „добър, бял камък”. Какво по-хубаво от това да пожелаем на младата двойка да са добри и да знаят.

Махала Ряката

На сутринта вятърът е стихнал. От дъжда и мъглата няма и помен. Слънцето е осветило част от мистиката и е време за нови приключения. На около два часа от Белинташ се намира Караджов камък. Местните хора разказват, че в околността имало седем тракийски светилища. Белинташ, Караджов камък и сега известната с параклисите си Кръстова гора са олицетворявали светът на живите, на мъртвите и на боговете. За да е максимално объркано всичко в различните епохи са се променяли и разбиранията кой от трите върха е най-важното място.

Освен това култът към Сабазий с времето и елинизирането на траките прераства в култ към Дионис. Рано сутрин обаче не е моментът да се пие вино, затова с бодра крачка се спускаме към махала Ряката. Типичната родопска гледка радва душата – скромни къщици сред елфическа зеленина в подножието на скален зъбер, две църцорещи рекички, табун коне, кравичка, пойни птички.

Хайдукташ

Камънакът над тях се казва Хайдукташ. Пътеката покрай него е маркирана от един от местните семейни хотели и затова понякога се срещат стрелки с надпис: „Внимание! Следва стръмно изкачване! Движете се близо до най-високата част на скалите”. Хайдушки камък, както се превежда върхът, може да бъде покорен от добре подготвени планинари. Останалите може просто да ги почакат на премката под скалите и да хрупат солети, докато слънцето напича мързеливо.

Пътеката продължава през гората. На моменти или се губи, или оставя впечатлението, че само животните минават по нея. След още две загубвания и намирания се озоваваме на поляна с изоставено ловджийско чакало. Откриваме, че Караджов камък е точно зад нас и с яростни стъпки изкачваме баира преди подножието му.

Караджов камък

Последният напън е изпълнен със силни усещания. За да стъпим на платото, трябва да се оставим в ръцете на паянтова дървена стълба. Тя се извисява почти отвесно по вътрешния улей на каменния зъбер. Нагоре се оказва, че е по-лесно отколкото надолу.

Гледката от Караджов камък е също толкова зелена, просторна и над нещата. Отсреща се вижда Белинташ и ако точно в този момент там кацне „Вояджър” с надути до дупка тонколони с „Излел е Дельо хайдутин”, случката ще бъде отбелязана като съвсем-съвсем нормална.

По Караджов камък си личи как иманярите безуспешно са търсили митично съкровище. Но Родопите упражняват пряк терапевтичен ефект върху други групи от обществото – вечно бързащите, стресирани, прогресиращи по служебната стълбица градски чеда, които лесно се умиляват от паница бобена чорба, къшей пататник, малко родопски клин с ориз, хилаво конче с проскубана грива или шепа горски ягоди със среден размер на маслина.

Ритуално място на Караджов камък

Съзерцанието на родопската шир води до стандартните клетви, че не може да продължаваме така, че трябва да намалим темпото, че има и други неща в този живот. И така до неделя вечер, когато присвяткването с фарове и неравностите по магистралата Пловдив – София връщат работохолика в обичайното му състояние на раздразнен градски тип. Понеже човек не получава периодично покани за сватби в Родопите, му остава успокоението, че фирмата ще организира тиймбилдинг в някой от семейните хотели под Белинташ, когато кризата свърши.

Белинташ може и да не е българският Стоунхендж или космодрум за далечна галактика. Но той върши чудесна работа, когато искаш да кривнеш от цивилизацията, но нямаш желание да се отдалечаваш твърде много. Защото най-хубавото на тия места е, че искаш да се завърнеш при тях отново и отново, а през останалото време ги държиш в чекмеджетата на съзнанието си, като отваряш от време на време, за да се увериш, че са си още там.